— Остави ме да я измия.
Монро не го спря, чувствайки едновременно слабост и благодарност. Иззад вратата се чуваше плискането на вода и приглушеният му глас, но не можа да разбере какво говори на майка й. После й помогна да се довлече обратно до леглото.
— Измих й лицето и зъбите. Реших да оставя на теб да й смениш блузата.
Майка й седеше свита на ръба на матрака, с често премигващи, но невиждащи очи.
Кейд отстъпи назад към вратата, но тя го улови за ръката.
— Благодаря ти... за всичко.
Той само повдигна брадичката си и изчезна.
Монро преоблече майка си и я сложи да легне отново. Поне не беше изцапала чаршафите. Приседна в единия ъгъл, загърна я със завивките и я целуна по челото.
Косата й миришеше на застоял дим, тялото й лъхаше на алкохол. Колко пъти се беше навеждала да целуне дъщеря си за лека нощ, разнасяйки около себе си мириса на бар, вместо на лосион? Прекалено много. Изчака, докато майка й се успокои и дишането й стана дълбоко.
После се върна в стаята си. Бурята беше утихнала до ситен дъжд, потропващ по стъклата на прозореца. Сакото на Кейд го нямаше. Единствената следа от посещението му бяха смачканите завивки на леглото, в което бяха лежали заедно.
Първото усещане беше не изненада, а разочарование. Не можеше да го вини. Всеки мъж с малко здрав разум щеше да избяга от ужаса, на който бе станал свидетел тази вечер. Измъкна декоративните гребени и фиби, приглади с пръсти косата си и разкопча закопчалката на колието.
Дяволско главоболие щеше да мъчи майка й на следващата сутрин. Монро слезе на долния етаж да вземе „Ибупрофен“ и да провери ключалките. По средата на стълбите чу бръмченето на телевизора и откъслечни реплики от сериал.
Кейд се беше проснал на дивана в кухнята с дистанционното в ръка и босите му крака стърчаха над страничната облегалка.
— Е, как е тя?
— Утре ще мрази целия свят.
— Не се съмнявам. Чичо Дел е истинска мечка след запой.
Тя спря колебливо недалеч от дивана.
— Делмар пие?
— Когато бях малък, често се запиваше, не се явяваше на работа с дни и в крайна сметка го уволняваха. Татко се грижеше за него, а след това аз.
— Не знаех.
— Правех всичко възможно да го прикривам. Официално той беше нашият настойник. Ако бяха надушили властите, щяха да ни изпратят в сиропиталище. Но Сойер казва, че сега е по-добре. – Надигнаха се десетки въпроси, но преди да успее да му зададе дори един, той попита: – Тук ли ще останеш тази нощ?
— Да. В случай че й потрябвам.
— Искаш ли компания? Точно попаднах на един филм.
— Разбира се. Да.
Веждите му се повдигнаха, сякаш беше очаквал да му възрази, но любезни протести в момента бяха пряко силите й. Искаше й се да остане.
— Кой е филмът?
— Не съм го гледал. Но ти, предполагам, следиш всички. „Обществото на мъртвите поети“?
— Не си го гледал?
— Докато растях, нямах много време за кино. – В тона му се прокрадна острота, която й беше добре позната.
Беше се чувствала по същия начин, когато й се налагаше да се грижи за майка си, а всъщност трябваше да се занимава със съвсем различни неща. Животът не бе справедлив към нито един от двамата, макар и по различен начин.
— Страхотен е, но е малко тежък. – Приседна на една от възглавниците, но напрежението я държеше изправена и скована.
Докато течаха началните надписи, той обви ръка около раменете й и я притегли към себе си. Тя опря глава на рамото му и сложи ръка върху гърдите му. Сякаш беше отгатнал желанието й и я бе принудил да се облегне на него. Години наред се бе заричала никога да не зависи от мъж – нито за пари, нито за закрила, нито за щастие. Но в присъствието на Кейд непоклатимата й независимост приличаше повече на болезнена самота.
В началото филмът беше само звуков фон, защото вниманието й беше съсредоточено върху ръката му, която си играеше с косата й, ласката на гладката му брада върху челото й и аромата на чистота. Но с развитието на сюжета тялото й се почувства удобно до неговото, а историята я заинтригува както всеки път.
Краят винаги я просълзяваше, но при сегашното състояние на нервите й, чувствителни като оголени жици, по бузите й се затъркаляха сълзи. Наведе глава с надеждата, че той няма да забележи, но съвсем скоро носът й се включи и подсмръкна шумно.
Кейд се размърда, улови я за брадичката и вдигна главата й. Тя затвори очи, но една сълза продължаваше да се стича по лицето й. Вместо да й зададе въпроси или, още по-лошо, да й се присмее, той я притегли в скута си, прегърна я силно и притисна лицето й към извивката на врага си. Тогава тя заплака. Не с фалшиви или сантиментални сълзи, а с истински, разтърсващи ридания.