Надяваше се, че на сутринта няма да се събуди изпълнена със съжаление, но ако все пак се случеше, не искаше да е тук, за да види сянката в сините й очи.
Майка й спеше дълбоко, хъркаше и не даваше никакви признаци, че скоро ще излезе от алкохолното опиянение. Той се върна в кухнята да си обуе обувките и да изключи всичко. Взе ръждясалия ключ, излезе и заключи вратата. Дъждът беше спрял, оставяйки след себе си окъпани улици и хладен въздух. Загледа се към къщата и изпита желание да може да проникне с поглед вътре като рентгенов лъч.
Откакто напусна Котънблум, не беше допускал усложнения в живота си. Придържаше се към простите неща. Но в чувствата, бушуващи в гърдите му, нямаше нищо просто. Градът очевидно го подтикваше към неблагоразумие.
Кейд прекара неделната сутрин в опити да се посвети на сложната, рационална работа на двигателя. Мислите му се отплесваха към Монро твърде често и беше истински късмет, че повредата се оказа незначителна. След като Сойер отиде на църква – нещо задължително за човек, заемащ изборна длъжност, къщата беше изцяло на негово разположение, което означаваше, че ще има малко спокойствие. Напрежението между тях постоянно нарастваше след катастрофалното пътуване по реката.
След един бърз хладен душ нахлузи чифт работни панталони и грабна кутия кока-кола от хладилника. Скърцане на гуми но чакъла привлече вниманието му към предния прозорец. Монро. Тя излезе от джипа в неделната сутрин в летни дрехи – жълта рокля с презрамки и високи сандали, превръщащи краката й в уникална гледка. Споменът го върна към предишната вечер и същите тези крака, обвити около ханша му.
Голямата глътка от ледената кока-кола не му помогна да обуздае внезапната възбуда. Имаше чувството, че едно-единствено нещо може да облекчи нуждата му и то бе да проникне дълбоко в нея.
Официалното му сако беше преметнато през едната й ръка и той дръпна юздите на първичните си импулси. Тя вече заобикаляше къщата и той я посрещна на вратата на кухнята. Не идваше, за да довършат започнатото снощи.
— Здрасти. – Гласът й беше изучаващ, усмивката колеблива, погледът й се закова върху широките гърди. Остра болка сви стомаха му. Очевидно се чувстваше неловко.
— Добре дошла.
Пристъпваше от крак на крак и искаше да я накара да го погледне, да я попита дали съжалява, но не го направи, страхувайки се от отговорите.
— Смяташ ли, че... – преглътна с усилие тя и Кейд се напрегна, сякаш очакваше удар – ...би могъл да наметнеш някаква риза? В този вид ми действаш много, много разсейващо. – Махна с ръка към него и най-после вдигна поглед. Вместо съжаление и неудобство, в очите й проблесна закачка и, също както слънцето разпръсваше облаците, по тялото му се разля топлина, която нямаше нищо общо със секса.
— Струва ми се, че разсеяна ми харесваш още повече. – Направи крачка към нея и тя заби показалеца си в средата на гърдите му.
— Кейд Форнет, ако се приближиш дори още сантиметър, ще те поваля върху кухненската маса и ще се възползвам от теб но най-примитивния начин.
Дъхът му заседна някъде в трахеята, правейки гласа му по-дрезгав от обикновено:
— Да, когато си разсеяна, си неустоима. – Опита се да я привлече към себе си, но тя отскочи встрани и полата на роклята погали коленете му.
— Не. Не и в къщата на брат ти, който впрочем може да се върне всеки момент.
— О, добре тогава. – Отиде да вземе някаква тениска, но не я облече, преди да се върне в кухнята. Погледът й го поглъщаше и той не можеше да си спомни друга жена, която така откровено да проявява желанието си. Въпреки че у нея имаше още много неоткрити дълбини, Монро не играеше игрички и това най-много му харесваше. Наред с още сто други неща.
— Как е майка ти? – попита, след като нахлузи небрежно дрехата.
— Чувства се ужасно, както можеш да си представиш. Пълна с извинения и обещания, както обикновено. – Тревогата й бързо се разсея. – Снощи си забравил сакото си.
— Благодаря. – Взе го от протегнатите й ръце и го метна на облегалката на най-близкия стол. Само тиктаканего на часовника и потрепването на токчетата й при всяко движение нарушаваха настъпилата тишина. Тя беше права. Сойер щеше да се върне всеки момент, а Кейд я искаше само за себе си. – Имаш ли някакви планове за обяд?
— Не.
— Какво ще кажеш за пикник край реката?
— Край реката? – предпазливо повтори думите Монро.
— Да не би да се страхуваш от вода?
— Не, разбира се. – Тя отклони поглед и отказът й придоби скрит смисъл. Дали реката я плашеше? Мисълта му се стори непоносима, сякаш неговият образ и реката бяха свързани по някакъв начин и страхът от едното се прехвърляше и върху другото.