— Е, ще дойдеш ли с мен? – Това беше въпрос на доверие, затова отговорът имаше огромно значение. Той застина в очакване.
— Не съм облечена подходящо да газя из блатата – посочи роклята си тя.
— Няма да се наложи, честна скаутска. Обзалагам се, че Тали има поне един чифт подходящи обувки, които може да ти заеме.
— Ти бил ли си скаут изобщо? – Изгледа го предизвикателно изпод спуснати мигли, докато събуваше сандалите.
— Бях при „вълчетата“* в продължение на цели три месеца. Отказах се веднага щом разбрах, че няма да ме научат как да паля огън или да оцелея в зомби апокалипсиса. – Смехът й му подейства успокояващо. – Ще направя няколко сандвича. В аптечката има слънцезащитен крем, а Тали държи някои неща в средната спалня.
Монро мина покрай него, мърморейки за отровния бръшлян, змиите и опасността от слънчев удар, но със същата закачлива усмивка. Той сложи в хладилната чанта няколко сандвича с бекон, марули и домати, чипс, неразпечатан пакет бисквити „Орео“ и две кутии гроздов сок „Нехи“**. Храна, достойна за обяд в елитно начално училище.
[*Възрастова група, обхващаща скаути от 6 до 11 години. – Б. р.]
[**Газирана безалкохолна плодова напитка, за първи път произведена в Съединените щати през 1924 година. – Б. р.]
Появи се отново, обута в чифт джапанки с големи пластмасови маргаритки между пръстите, и застана на крачка встрани от струящата през прозореца слънчева светлина. Кейд се вторачи в нея. Изглеждаше сладка, благоприлична и дяволски привлекателна.
— Предполагам, че са на Тали, освен ако Сойер не е започнал да се облича като травестит.
— Определено са на сестра ми. Да вървим. – Закопча ципа на хладилната чанта и тръгна навън. – Ще вземем лодката с първия двигател, който разработих.
— И какво прави той?
— Нищо вълнуващо, като да лети или да се върти. Просто е по-безшумен. И пести гориво.
— Звучи перфектно. – Пъхна ръката си в неговата и по тялото му премина ток, сякаш беше бръкнал в контакт.
Когато поеха по осеяната с борови иглички пътека, внезапно го осени вцепеняваща мисъл. Това среща ли беше? Истинска среща? Погледна към нея. Тя следеше внимателно къде стъпва. Жълтият цвят на роклята придаваше особен блясък на кожата и хвърляше златисти отблясъци върху косата й.
Да, беше. Би трябвало да я заведе в някой скъп ресторант на брега на реката от страната на Мисисипи. Да потвърди претенциите, които беше предявил вчера на дансинга.
Реката просветна между дърветата и нежният ромон на течащата вода прозвуча в ушите му като стара, до болка позната песен. Реката. Усещането за неизбежност отпусна възлите в стомаха му. Всичко беше започнало тук преди толкова много години. Кръгът се затваряше.
Плоскодънната двуместна лодка ги очакваше на брега. Беше идеална за управление през тесните ръкави, излизащи като пипала от основното русло.
Той остави хладилната чанта и избута лодката във водата. Стъпил с единия крак на борда, а с другия на земята, протегна ръка. Монро прескочи крака му и застана в средата на лодката.
За да стигне до кърмата, улови ръцете й малко над лактите и мина покрай нея. Ароматът на слънцезащитния крем, примесен с познатата миризма на реката, му напомни за летата преди смъртта на родителите му, когато двамата със Сойер привързваха лодката към брега, оставяйки я да се поклаща от вълните, и се преструваха, че ловят риба с часове, докато слънцето изцедеше и последните им сили.
Монро стрелна език по долната си устна и той едва не я целуна. Потискайки натрапчивия импулс, той седна на затоплената метална седалка. Не искаше да оставя у нея впечатлението, че единствената му цел беше леглото, въпреки че я желаеше именно там по възможно най-вулгарния начин, особено след като се беше насладил на вкуса й предишната вечер.
Желаеше много повече. Поне докато си беше у дома.
Меланхолия обагри чувството му за собственост. Временно. Всичко това беше временно. Реката, домът, Монро. Защо непрекъснато трябваше да си го припомня?
Неохотно отмести вниманието си от нея към това, което правеше. Тя се отдръпна, настани се на съседната седалка, кръстоса глезени и стисна ръце в скута си, сякаш седеше на скамейка в църквата.
Кейд включи двигателя. При шумозаглушителната технология, която самият беше разработил, не му се налагаше да повишава глас, за да бъде чут.
— Готова ли си?
Тя погледна през рамо и кимна точно когато моторът заработи, оттласквайки ги леко назад. Лодката бавно се насочи към средата на реката. Къде щеше да я отведе? От спомените от детството й нахлуха поне стотина маршрута. Но само един имаше значение. Резкият тласък, с който поеха напред, я накара да вкопчи ръце в страничната преграда.