Преди да се върне, Кейд изобщо не си даваше сметка колко много му липсва реката. Пулсът му следваше ритъма на течението. Нито веднъж, когато изкачваше поредната стръмна скала или висеше на стълбата от хеликоптера, не се беше чувствал толкова силно свързан с природата, както тук, точно в тези води. Всичко друго беше правил заради адреналина и за да овладее страха си, а не да оцени величието на света.
— Толкова е тих. – Тя сви единия си крак и се обърна така, че да може да го вижда. Русата коса се разпиля по тила й.
— Освен това може да премине през най-плитките, обрасли с тръстика ръкави, за разлика от всеки друг на пазара. Няма нищо по-лошо от това да се измокриш до кости, за да почистиш мотора. Особено в район, гъмжащ от крокодили.
— Изглежда много специфичен пазар.
— Направо няма да повярваш. Любителският риболов всъщност е огромна индустрия. – Той насочи лодката към по-широк поток. Бризът беше достатъчно силен, за да държи насекомите и жегата далече.
— Ти ходиш ли за риба? – Погледна го право в лицето и прибра зад ушите няколко развяващи се кичура коса.
— Като деца двамата с брат ми често излизахме с лодката, но хвърляхме обратно целия си улов, защото ни мързеше да го чистим. Майка ми постоянно се оплакваше, че вкъщи няма истински рибари. – Той се засмя, но самотният звук заглъхна в нищото, когато добави тихо: – Така и нямахме възможност да й кажем истината.
— Готова съм да се обзаложа, че е била наясно какви сте ги вършили вие двамата. – Нежната й усмивка правеше странни неща със сетивата му.
— Може би. Поне така се надявам. След смъртта на родителите ми риболовът за мен се превърна от развлечение в необходимост.
— А аз понякога... – Тя отклони поглед към брега.
— Какво?
— Понякога лежах в леглото и се питах дали си излязъл навън да търсиш храна. Притеснявах се дали имате достатъчно. Не ми се смей, но... всяка вечер се молех за теб.
Изобщо не му беше до смях. Отдавна беше престанал да вярва в съществуването на някаква висша сила. Откакто суровата действителност разруши представата му за милостивия Бог, който би трябвало да се погрижи за тях.
Независимо дали молитвите й бяха стигнали до небето или не, самото усещане, че някой се беше притеснявал за него и бе мислил за него с разбиране, облекчи бремето, което носеше от години.
Всеки се взираше в очите на другия, разстоянието от няколко крачки помежду им зееше като пропаст. Реката се стесни, дърветата на двата бряга сплетоха короните си, образувайки тунел, изпълнен със сенки и зелена светлина.
Той забави ход, лодката се разлюля под напора на течението, после продължи уверено напред. Красотата наоколо беше неговият храм, ромонът на водата – неговият химн, а тишината – молитвата му.
Думите сякаш не съществуваха.
— Прекрасно е – обади се тя с благоговение. – Знам къде отиваме.
— Откъде знаеш?
— Веднъж ми спомена за тази част на реката. Спомняш ли си?
Не, не си спомняше, но през техните нощи бяха говорили за всичко и нищо.
— След като замина, аз продължих да те чакам. При всяко пълнолуние. – В тона й се прокрадна нотка на дълбока тъга.
— Защо? – Гласът му прозвуча дрезгаво като жабешки кряк.
— Ти беше единственият, който знаеше всичко. Който ме разбираше. А аз бях... съвсем сама. Толкова самотна.
Никой не би допуснал, че богатото момиче от Мисисипи, с голяма къща с плувен басейн и множество приятели, може да се чувства точно толкова самотно и изоставено като бедното момче от Луизиана, борещо се за оцеляването си.
Тихият й смях беше пълен със самоирония.
— Както и да е, ти така и не се появи.
Думите й го пронизаха като обвинение. Собствената му истина изскочи на повърхността също като през онази нощ под старата топола.
— Не съм искал да си тръгна. Наложи се.
Тя наклони глава и зачака.
Признанието пред Тали беше отприщило бента и сега думите потекоха като река. Монро слушаше. Изразът на лицето й не се промени.
— Искаше ли да те хванат? – попита тя, когато Кейд най-после замълча.
— Не, разбира се. Какво те накара да си го помислиш?
— Имаше нужда от помощ, Кейд. Беше изтощен, отчаян, без надежда. И нещата се влошаваха при всяка наша среща.
Той премигна и превключи двигателя на по-висока предавка. Сърцето му биеше в ускорен ритъм. Тя седеше, все още обърната към него, с развяваща се от вятъра коса. Беше ли права?
Не след дълго източените сенки на тополите очертаха наближаващия завой. Никога не беше стигал толкова нагоре по реката през деня. Слуховете, разпространявани от мъжете, разделили някога града, държаха баровците на единия бряг, а блатните плъхове – на другия.