Насочи лодката към мястото, където се беше скрил при първата им среща. В топлия слънчев ден, изпълнен с песента на птиците, черната магия, която беше открил там онази нощ, беше изчезнала.
Скочи в плитчината и завърза лодката. Монро се изправи и разпери ръце, за да запази равновесие. Брегът беше стръмен, пътеката, по която бяха вървели толкова много пъти, криволичеше и се губеше в далечината. Без да я предупреди за намеренията си, той опря рамо в корема й и я повдигна.
Тя извика името му, гласът й преливаше от изненада и смях. При тях преходите от сериозните неща към шегите винаги се осъществяваха бързо, с изумителна лекота. В един момент говореха за поредния запой на майка й, а в следващия вече го разсмиваше, разказвайки му за номерата, които съучениците й погаждаха на някой заместващ учител.
Кейд изкачи брега, като използваше свободната си ръка и се хващаше за оголените коренища за опора. Тя се вкопчи в колана на късите му панталони и се разсмя още по-високо.
Най-после изкачиха склона, но той не я пусна. Загледа се в дървото, изумен колко беше израснало. Листата шумоляха от вятъра, който се носеше из покритите с памук полета, простиращи се докъдето стига погледът. Целият пейзаж беше обсипан с пухкави, бели топчета.
— Смяташ ли изобщо да ме пуснеш? – провикна се откъм гърба му тя.
— След малко. – Пъхна ръка под полите на роклята и кожата на бедрото й му се стори копринена под грубата, мазолеста длан. Наранените нервни окончания около пресния белег пламнаха. Монро се отпусна и обви ръце около кръста му. Той отдръпна пръсти и я шляпна леко по дупето.
Нейното възмутено „Хей!“ го накара да се разсмее, преди да се наведе и да я остави на земята. Лицето й беше зачервено от дългото висене с главата надолу или от възбуда, а може би и от двете.
— Снощи исках да те преметна през рамо и да те отведа от онзи коктейл.
— В известен смисъл съжалявам, че не го направи – повдигна вежди тя. – Може би следващия път?
Подтекстът я накара да се усмихне замечтано. Щеше ли да има следващ път? Той погали леко бузата й и прошепна:
— Може би. – После, опитвайки се да се върне към неутралния тон, продължи: – Ще разтоваря лодката.
Хвърли едно старо одеяло в протегнатите й ръце. Монро изчезна и той остави хладилната чанта на земята. Беше устроила бивака им на тяхното място и го чакаше, подпряна на ствола.
Кейд остави чантата наблизо и се присъедини към нея. Легна върху одеялото и се загледа в клоните на дървото. Струваше му се едновременно познато и неузнаваемо на дневна светлина след толкова много години. Също като нишката, която го свързваше с Монро.
— Какво според теб щеше да се случи, ако беше останал? – Тя си играеше с косата му и удоволствието беше неописуемо.
— Със сигурност щях да свърша в затвора.
— Не. С нас.
Той се извъртя, за да може да вижда лицето й на фона на нашарените от слънцето листа.
— Какво искаш да кажеш?
— Понякога... мислил ли си за мен не като за малкото момиченце, което бях тогава?
Той изпусна бавна, дълга въздишка, сякаш очакваше някой да смъкне превръзката на дълбока рана.
— В началото не. Също и през годините. Смятах, че продължавам да се връщам по същата причина, поради която и ти си се нуждаела от мен. Някой, с когото да си поговоря. Човек, на когото мога да разчитам.
— Щом не в началото, поне в някакъв момент след това?
Усмихна се на надеждата в гласа й.
— Кълна се, че в една нощ по пълнолуние аз се появих, но ти се беше променила.
— Като върколак?
Бурен смях разтърси гърдите му.
— Нещо такова. Малкото ти тяло беше придобило съблазнителни извивки. Нямаше как да не забележа, но за нищо на света не бих те докоснал. Беше прекалено млада, предстоеше ти да отидеш в колеж и да заживееш свой собствен живот. А аз не можех да ти предложа нищо. Натам, накъдето се бях запътил, ме очакваха само проблеми. Отметна косата й назад. – Но често се сещах за това. Мислех за теб.
— Аз също. – Легна до него, сложи глава на гърдите му и затвори очи. – Представях си, че ти си възглавницата ми, и понякога я целувах. Но по-често просто я прегръщах и си въобразявах, че ми отвръщаш.
Чувството на болезнена уязвимост, което премина през него, беше нещо съвсем ново. В живота си беше правил много неразумни неща, някои от които изключително опасни, но страхът никога не го беше възпирал. Да поема рискове беше в природата му.
— Но ти се целуваш много по-добре от възглавницата ми.