Монро се наведе, обви ръце около отпуснатите рамене и допря устни до ухото му:
— Звучиш съвсем човешки.
Не можа да се въздържи, притисна я и челата им се допряха.
— Радвам се, че Сойер се издигна толкова, кълна се.
— Знам. Той също се гордее с теб. Но това обяснява много.
— Какво имаш предвид?
— Напрежението между вас двамата. Трябва да поговориш с него. Той знае ли защо си заминал?
— Още не, но ако му разкажа всичко, ще си помисли...
— Какво? Че си нормален? Опитал си се да бъдеш всичко за Сойер и Тали – баща, майка, брат, приятел, и си заминал, преди да успееш да намериш подходящ заместник.
Той се повдигна на колене, прегърна я и притисна бузата си до слепоочието й.
— Иска ми се да можех да им дам онова, което имаше ти.
Монро се напрегна и го блъсна леко в гърдите.
— Да, живеех в голяма къща с чудесен басейн. Между мама и татко получавах почти всичко, което пожелаех – дрехи, обувки, уроци по балет. Щяха да ми купят дори пони, ако ги бях помолила.
— Звучи ми дяволски добре.
— Ти наистина не разбираш, нали? – Улови лицето му с ръце и го застави да я погледне: – Това, което никога не съм имала, е истинско семейство. Сигурност. Закрила. Това са най-важните неща, които ти си дал на Тали и Сойер. Може никога да не съм си лягала гладна, но съм лежала в леглото си уплашена. Завиждал си на брат си? Е, аз пък завиждах на сестра ти. Тя си имаше теб, да се грижиш за нея, докато аз си нямах никого. Затова не ми разправяй, че не си им дал достатъчно. Било е повече от достатъчно.
Сълзи проблеснаха в очите й въпреки решителността, изострила чертите й. До такава степен беше потънал в самосъжаление, че бе подценил емоционалните белези, оставени от собственото й детство.
Нещо повече, думите й отекнаха и смекчиха вината, която се бе трупала през годините на доброволната му изолация.
Не знаеше какво да каже, как да се извини, затова я целуна, притискайки се към нея с отчаяние, което го разтърси. Тя измърмори нещо неразбираемо, преди да го притегли към себе си и да зарови ръце в косата му.
Това, което започна като обикновена, утешителна целувка, премина в нещо, което заплашваше да предизвика горски пожар. Случи се бавно и чувствено, сякаш топлината около тях забавяше движенията им. Монро докосна с език неговия и гърленият й стон увеличи още повече възбудата му.
Той плъзна длани по гърба й от лопатките към кръста и обхвана ханша й. Притисна я по-плътно и завъртя бедрата си около нейните с ясното съзнание, че ще усети нарастващата му ерекция.
Рязкото изсвирване на Делмар се разнесе из гората и подплаши ято птици. Част от Кейд проклинаше чичо му за прекъсването, но другата изпита облекчение. През последните няколко седмици мъглявият й образ от спомените и сънищата му се превъплъти в жена от плът и кръв. Жена, която го познаваше и го разбираше по-добре от всеки друг. Вероятно дори повече, отколкото той самият се разбираше. Това беше лудост.
Въпреки това продължи да я притиска към себе си, без да отговори на повикването на чичо си. Наведе се за една последна нежна целувка и захапа леко долната й устна със зъби. Вдигна глава и я видя да отваря очи със замаян от възбуда, блуждаещ поглед.
Какво щеше да стане, когато се завърнеше в Сиатъл? Нетърпението на Ричард бликаше от всеки имейл. Според него изпращането на последния проект на Кейд беше загуба на време и пари.
— Къде си, момче? – чу се между дърветата гласът на Делмар.
— Идваме, чичо.
Помогна й да се изправи и я поведе през гората, като отместваше клоните и стъпваше върху трънливите храсти, за да може да върви, без да се одраска. Пътеката, по която беше минавал редовно в миналото, с времето беше обрасла. И двамата мълчаха.
Насили се да се усмихне на чичо си, който не преставаше да му благодари за помощта. Всъщност Кейд му дължеше хиляди услуги за всичко, което беше направил за него през годините. Колкото и да мразеше караваната, някога тя бе тяхното единствено убежище.
Монро седна отново в пикапа, но преди да я последва, той прегърна чичо си през раменете. Делмар подскочи изненадано, но отвърна на мъжката ласка с цялото си сърце. Кейд се отдръпна, въпреки че другият продължаваше да го потупва по рамото.
— Чудесно е, че се върна, момче. Липсваше ми семейството, което може да разбере.
— Какво?
— Животът тук. – Дел посочи зад гърба си към реката.
Кейд не схвана напълно какво имаше предвид чичо му, но очевидно беше важно.
— Сойер обича да излиза за риба с лодката.
— За него риболовът е развлечение. За нас е въпрос на оцеляване. Нашата връзка с реката е различна.