Сърцето му заби учестено, когато дълбоко в себе си разбра думите на Делмар. Ето защо винаги се установяваше близо до вода, след като по принуда напусна Котънблум. Мобайл, Алабама. Ню Бърн, Северна Каролина. Мериленд. Кънектикът. И накрая Сиатъл.
— Няма да остана тук. Не мога.
Възрастният мъж погледна над рамото му към пикапа:
— Толкова много обичаш Сиатъл?
— Там е невероятно. Колко пъти ти предлагах да ми дойдеш на гости?
Делмар изсумтя презрително:
— Никъде няма да намериш място като Котънблум.
— Абсолютно вярно – сухо отвърна племенникът му. – Слушай, трябва да откарам Монро обратно. Скоро ще дойда и ще идем за риба, става ли?
Чичото се обърна и размаха два пръста над главата си, което за местните означаваше „непременно“.
Кейд се настани зад волана, обзет от необяснимо безпокойство. Шумът на пътя и свистенето на вятъра правеха разговора невъзможен. Истинска благословия. Тя отново се приближи до него, но този път не я докосна. Твърде много неща от миналото си беше разкрил този следобед. Двойственото отношение към Котънблум и задълбочаващата се връзка с Монро го изпълваха с объркани, неприятни чувства.
Паркира зад джипа й пред къщата. Излезе от колата и тя го последва. Кейд запристъпя от крак на крак, упорито отбягвайки погледа й, защото се опасяваше, че очите му могат да издадат повече, отколкото беше готов да признае.
— Е, добре. Предполагам, ще се видим по-късно? – попита тя, но Кейд долови друг въпрос в тона й.
— Все още ти трябвам като тренировъчен манекен, нали? – Все пак пое риска да я погледне.
Ъгълчетата на устата й се изтеглиха нагоре, в очите й проблеснаха искри:
— Да, ти наистина все още си манекен.
— Какво? – Направи крачка към нея, но тя отвори вратата и се качи в колата си.
— Нищо. До скоро. – При потеглянето гумите разхвърляха чакъл, който се разхвърча наоколо, удряйки се в бронята на пикапа.
Монро балансираше с две хартиени торби, пълни с хранителни продукти, а вятърът развяваше роклята около краката й. Верандата, опасваща цялата й къща, предлагаше убежище от приближаващата буря. Обикновено по това време на денонощието през лятото деца тичаха нагоре-надолу по тротоара, следвани от загрижени родители, готови всеки момент да предотвратят сълзите. Тази вечер беше пусто.
Улицата беше очарователна, къщите – солидни. Сградите в стил крафтман* от двайсетте години бяха разположени на разстояние една от друга, за разлика от гъстонаселените квартали в близост до колежа. Вдовици, пенсионери и млади семейства съставляваха миниатюрната, кипяща от живот общност в рамките на Котънблум. Нещо, което тя обожаваше.
[*Стил за интериорна и екстериорна архитектура. Къщите са с квадратни форма и наклонен покрив, фронтони, осмоъгълни или кръгли кули и веранда, опасваща цялата постройка. – Б. пр.]
Камбанките, висящи на кука от напречната греда, издаваха истинска какофония от звуци, а концертът им се допълваше от скърцането на люлката, тласкана от невидимата ръка на вятъра. Летните бури изпълваха Монро с вълнение и страх.
Обичаше да гледа как дърветата се огъваха под напора на ветровете, носещи се от равнините на Тексас през цяла Луизиана чак до другия бряг на река Мисисипи. Но същите ветрове можеха да се обединят в опустошителната стихия на торнадото. В най-ранните й спомени торнадото бе чудовище в нощта, с което майка й я плашеше.
Бурята, задаваща се от югозапад, не беше плашеща. По- скоро създаваше усещането, че майката природа се опитва да облекчи горещината и напрежението, което ги притискаше като похлупак. Вятърът връхлетя дърветата по улицата на Монро. Тъмните облаци угасиха плъзналите по небето оранжеви слънчеви лъчи и донесоха ранен здрач.
Тя подреди продуктите и взе бърз душ. Следобедът с Кейд, прекаран навън, я бе оставил лепкава от пот и неспокойна. В къси панталони и тениска, излезе отново на верандата с чаша студен чай. Вятърът сякаш й говореше. Вихрещият се хаос съответстваше на сътресенията, причинени от Кейд. Една по-различна буря, но не по-малко разрушителна. След като бяха отгръщали заедно страниците на миналото, той все още можеше да се затвори в себе си и да се отдръпне.
Засмя се безрадостно. Нима сама не бе разпознала отбранителното му поведение много преди този ден? Защо трябваше да се смята за специална? Не беше. По-скоро се държеше като глупачка. Така беше по-добре. Да оставят нещата неясни и неизследвани. А тя щеше да залепи с тиксо пукнатините в сърцето си, преди да е успял да нанесе още щети.
Лампите блещукаха като фарове по протежението на улицата. Мълния проблесна в тъмнината, последвана от тътен и гръм, сякаш боговете се гневяха. Още една светкавица проряза зигзаговидно небосклона. Оглушителният трясък накара Монро да потръпне.