Изкуствената светлина плисна с ослепителна интензивност. Дъждът продължаваше да барабани по прозорците, но именно бръмченето на климатика го върна рязко към реалността. Въпреки че случилото се изглеждаше неизбежно, сега се бяха озовали от другата страна и Кейд не беше сигурен какво трябва да направи.
Тя присви очи срещу ярката лампа, скривайки ясносините ириси. Русата й коса се стелеше като коприна над ръката му върху шоколадовокафявата възглавница на дивана.
Кейд не я бе залъгвал, за да свали бикините й. Монро беше най-красивата, най-съвършената жена, която някога беше срещал. И тъкмо поради това трябваше да си тръгне.
Костваше му много усилия да се изправи и да застане до дивана. Господи, дори не беше успял да събуе панталона и ботушите си. Поне бягството му щеше да е бързо. Дръпна дънките и вдигна ципа, но заради наранената му ръка и мокрия плат копчето се оказа проблем.
Направи фаталната грешка да погледне надолу. Тя примигна към него замаяна, със зачервени, подпухнали устни. Зърната й молеха за ласката му, боси те й крака бяха приканващо разтворени.
— Какво правиш?
— Не знам – откровено прошепна той.
Монро се изправи, наклони се към него, обви ръце около кръста му и притисна гърдите си към неговите.
— Нали не си тръгваш?
— Може би?
Вместо да тропа с крака или да се облее в сълзи, тя се отдръпна и поклати глава. Сините очи проблясваха меко:
— Не. Ще се гушкаме. В леглото.
Тонът й му напомни за начина, по който говореше с момичетата – това беше Монро, която не приемаше „не“ за отговор. Не се сдържа и се усмихна, но се насили да вмъкне в гласа си предупредителна нотка:
— Аз не се гушкам.
Тя само изсумтя, сграбчи ръката му и го поведе по тъмния коридор, като пътьом духаше свещите и гасеше осветлението. Заведе го в спалнята си. Честно казано, би следвал малкия й, сладък задник дори в блато, пълно с алигатори.
— Трябва да се измия. Защо не свалиш ботушите и дънките и не ме изчакаш под завивките? – Повдигна се на пръсти, за да допре устни до неговите, и тръгна към банята с развети коси.
Съвсем объркан, опипвайки наоколо в тъмнината в буквален и преносен смисъл, той направи точно каквото му беше наредила и се пъхна гол под хладните памучни чаршафи.
Яростта на бурята беше утихнала до силен, монотонно сипещ се дъжд. Никога не оставаше да спи при жената, с която беше прекарал вечерта. Беше негодник, който се изнизва, грабнал панталоните си, а не наивник, готов да се съблече, за да се гушка.
Щеше да си тръгне, щом дъждът спре. Спорът между мозъка и сърцето му завърши с компромис. Монро се върна, поклащайки игриво ханша и косата си, с малки закръглени гърди и дълги, стройни крака. Той мълчаливо благодари на гените си и на възможността да се наслади на всяка извивка на тялото й в тъмното.
Тя се пъхна под завивката и притегли рамото му, принуждавайки го да се обърне настрани, лице в лице с нея. После се намести, докато телата им се оказаха притиснати едно към друго от гърдите до краката.
— Ето така. Гушкането не е толкова трудно, нали? Дори ти можеш да се научиш, Кейд.
Той се усмихна, зарови лице в косата и вдъхна аромата й. Изпод ваниловия сапун се прокрадваше миризмата на секс. Подхождаше й чудесно. Не, повече от чудесно – идеално.
Ръцете му шареха по гърба и ханша й, докато нейните извършваха подобно проучване върху неговото тяло. Захапа го леко по врата и пулсът му веднага се ускори.
— Миришеш толкова хубаво, че ми идва да те изям. – Думите излязоха, преди да осъзнае двусмислената закачка, или беше неволна грешка, тъй като преценката му беше абсолютно точна.
— Кейд... – Начинът, по който прошепна името му, му напомни за предишната, свенлива Монро.
Харесваше му, че можеше да бъде дръзка и пламенна, а също и срамежлива в рамките на няколко минути, понякога дори едновременно. Засмя се тихо и я притисна към себе си. Слава богу, че дъждът продължаваше да тропа по стъклото на прозореца, защото не беше готов да си тръгне. Още не. Определено беше подценявал гушкането.
Затвори очи, когато ръката й разроши косата му и започна леко да го разтрива по тила. Колко време бе изминало, откакто някой го бе докосвал, без да иска нещо в замяна?
Върна се назад в детството си, когато родителите му бяха живи. Дните и нощи те му бяха изпълнени със свобода, която упорито се бе опитвал да си върне, след като напусна Котънблум. Свободата да не му се налага да мисли за храна, да се опитва да задържи семейството си заедно и да осигури покрив над главите им. Свободата от отговорност.
С чувството, че се беше приближил до тази свобода повече от всякога, той се унесе в забрава под тропота на дъжда и ръцете, извършващи с тялото му древна алхимия. Времето се разми. Всичко се свеждаше единствено до аромат и докосване. Струваше му се, че сънува.