По-малко от три седмици, бе казала тя същата вечер. Струваше му се, че се беше върнал преди дни. Годините в Сиатъл му се струваха като сън. Беше живял някакъв призрачен живот, в който душата му постоянно се връщаше към Котънблум. Вероятно еротичната топлина го беше подлудила.
Обърна се към нея и я прегърна. Тя сгуши лице в извивката на врата му, обсипвайки влажната кожа с целувки. Дъждът беше преминал в лек ръмеж и само от време на време случайно потропване нарушаваше тишината. Трябваше да си върви. И щеше да си тръгне.
Монро улови наранената му длан и я притегли към себе си, за да може да я разтрива с две ръце.
— Все още ли усещаш изтръпване?
Въпросът го изненада. Очакваше да прокара език по белега.
— Даже в пръстите на краката. Не съм свършвал така, откакто бях тийнейджър.
Тя се разсмя и се наведе да го целуне с усмивка.
— Имах предвид нервите на ръката ти, глупчо, но ти също ме накара да изтръпна.
Глупчо. От детството му никой не го беше наричал така.
— Научих се да не й обръщам внимание.
— Стисни ми китката.
Кейд се подчини и сам усети подобрението, въпреки че пръстите понякога все още не го слушаха. Коляното му се беше възстановило почти напълно. Време беше да поема към Сиатъл. Но вместо облекчение, изпита ужас, съпроводен с известна доза ирония.
Монро продължи да масажира ръката му. Топлото и нежно тяло го унасяше отново в сън. Реши да затвори очи за десетина минути, докато тя заспи, и после да се измъкне на пръсти. Страхуваше се, че срещата лице в лице на дневна светлина може да го възпре.
Събуди го дрънчене на тиган. В прокрадващите се между завесите слънчеви лъчи танцуваха прашинки. Притиснал чаршафа към гърдите си като целомъдрена девица, той приседна в леглото. Нямаше как да се измъкне през деня, след като Монро беше будна и стоеше между него и свободата му. Беше изпуснал момента.
Нахлузи все още влажните дънки и ботушите. Ризата му беше в кухнята на долния етаж. Измъкна се от спалнята, но широката открита площадка го издаде още при първите крачки.
— Добро утро – подвикна тя с твърде бодър за такъв ранен час глас. – Правя палачинки, а беконът вече е готов.
Кейд се обърна бавно. Русата й коса се спускаше по гърба й разрошена и дяволски секси. Тениската стигаше до средата на бедрата й и под нея нямаше нищо, ако можеше да се съди по набъбналите зърна.
Монро сложи върху плота чиния с палачинки, върху която бавно се топеше бучка масло. Той тръгна към кухнята предпазливо, сякаш всеки момент очакваше да чуе щракване на капан.
В съзнанието му като мълния проблесна разтърсващ спомен. Когато се събуждаше сутрин в детската си стая, до него достигаше аромат на бекон и разговорът на родителите му, прекъсван от смях. Колко по-различен щеше да бъде животът му, ако бяха живи?
Загубата отпреди двайсет години сякаш го бе сполетяла преди дни. Родителите му си бяха отишли за миг. Траекторията на съществуването му се промени като на сателит, излязъл от орбита, върху който никой няма контрол. И сега скърбеше за онова, което можеше да бъде.
Усмивката на Монро изчезна. Тя заобиколи кухненския плот.
— Какво има?
Години бяха изминали, преди да успее да се превърне в непревземаема крепост. А тя само за секунди усети, че нещо не беше наред, без да й каже даже дума. Внезапно го обзеха паника и клаустрофобия.
— Благодаря, но трябва да помогна на Сойер. Нямах намерение... – Преглътна и заотстъпва към вратата.
Лицето й помръкна, но му беше трудно да определи дали беше обидена, или гневна. Имаше право да изпитва и двете. Вратата се оказа негов враг. Наранените пръсти на лявата му ръка не успяха да се справят с веригата.
Дланта й покри неговата и топлината и ароматът й го обгърнаха като милувка. Монро дръпна резето и освободи веригата. Той се надяваше, че ще отдаде треперенето на пръстите му на травмата, а не на водовъртежа от емоции, който бушуваше в него.
Вратата се отвори. Кейд вдъхна дълбоко няколко пъти и се втурна към пикапа. Постъпката му беше страхлива и непочтена, но беше безсилен. Потегли, докато тя стоеше на верандата, облечена само с неговата тениска. Наблюдаваше я в огледалото за обратно виждане до първия завой.
— Боже мой, правила си секс? – прозвуча силният, висок глас на Регън.
Монро изшътка и огледа дизайнерското студио на приятелката си. Единственият клиент беше лелята на Неш, госпожица Леора, която имаше слух на ястреб, въпреки че беше прехвърлила седемдесетте. Нямаше намерение да споделя, но се нуждаеше от отдушник за тревогата, обзела я през последните няколко дни заради мълчанието на Кейд, пък и нямаше да откаже съвет.