— Няма да повярваш колко тягостно беше на следващата сутрин. Първо, аз съм сигурна, че имаше намерение да си тръгне две минути след като го направихме за първи път.
— За първи път? Само така, момиче! – Регън вдигна ръка за приятелски поздрав.
Монро я плесна разсеяно.
— Да, но както и да е. И така, аз се чувствам страхотно, нахлузвам неговата тениска и правя палачинки, а Кейд излиза от спалнята ми и се прави на срамежлив. Сервирам чинията на плота, а той се опитва да мине през вратата ми като Кул Ейд Мен*. И си тръгна така, гол до кръста.
Регън вдигна свита в юмрук длан пред лицето си. Монро не беше сигурна дали се опитва да потисне изумлението или смеха си.
[*Емблема на популярна разтворима напитка с плодов вкус. Представлява усмихната стомна, пълна с черешов сок, която в рекламите минава през стени и мебели. – Б. пр.]
— Съжалявам. Знам, че е ужасно. Много ли си ядосана?
— Честно казано, не знам. По-скоро потисната, но като си спомня лицето му... Нещо го разстрои. А той полага толкова усилия да изглежда безстрастен. Все едно не беше в спалнята с мен. Блуждаеше някъде другаде.
— Сигурна ли си, че си няма приятелка в Сиатъл? Или съпруга?
Тъй като не знаеше почти нищо за личния му живот, Монро за момент дори си пожела проблемът да се крие в друга жена. Всичко друго, което би могло да го накара да избяга онази сутрин, изглеждаше още по-плашещо. Жена от плът и кръв не й се струваше толкова смущаваща, колкото демоните, с които той се бореше от години.
— Регън, миличка, ще ми кажеш ли мнението си? – стресна ги гласът на госпожица Леора. Тя вдигна дамаска във флорални синьо-зелени нюанси. – От това няма ли да станат чудесни възглавници?
Регън наклони глава:
— Наистина ще подхожда много на тапицерията на дивана във всекидневната, която сменихме миналата есен.
Тя отведе госпожица Леора до касата.
— О, здравей, Монро. Чух, че благотворителният коктейл е минал много добре. – Възрастната дама извади чековата си книжка и я остави на плота.
— Така е, госпожице Леора, благодаря – усмихна сe любезно Монро.
— А как върви подготовката на доматения фестивал, Регън? – Жената щракна закопчалката на чантата с тънките си пръсти.
— Много добре. – На всички други усмивката й би се сторила слънчева, но приятелката й долови напрежение.
— Надявам се, че няма да се окаже загуба на време и пари. Кой ще плаща за красивата беседка на поляната?
— Дървеният материал е купен на едро, а Неш щедро отдели от времето си, за да я сглоби.
— И на мен така ми каза. Е, поне ще прекарва известно време навън. Опасявам се, че няма достатъчно приятели, откакто се върна.
Монро не можа да сдържи усмивката си от загриженото изявление.
— Той се справя чудесно. Всъщност ние всички бяхме заедно в гората миналата вечер.
Госпожица Леора хвърли преценяващ поглед към Монро и измърмори нещо, преди отново да насочи цялото си внимание към Регън и да подхване с характерния си кисел тон:
— Разбира се, няма как да не си даваш сметка, че целият град е настръхнал срещу преоценката на имотите на Ривър Стрийт и увеличаването на данъците. Горката Марта е отчаяна. Елизабет, Бог да я благослови, остави на дъщеря си „Юрганските пчели“ в окаяно състояние.
Марта беше едно поколение по-млада от останалите жени, които се събираха и пазаруваха в „Юрганските пчели“. Майка й беше получила фатален инфаркт по време на една от сбирките и остави магазина на единственото си дете. Тя така и не се омъжи, а с годините бизнесът се превръщаше по-скоро в тежест, отколкото развлечение, и наследството й в Котънблум бе като хомот на врата й.
— Измина цяло десетилетие от последната оценка, а със съживяването на икономиката имотите в центъра поскъпнаха. Това е добър знак за собствениците в града.
— Котънблум няма нужда от съживяване. И така си е добре.
— Чувствайте се поканена да споделите мнението си на следващото заседание на Градския съвет, госпожице Леора. – Регън надникна в бележника за поръчки: – Нека да видим... Възглавниците ще бъдат готови следващата седмица. Ще ви се обадя.
Докато приятелката й обслужваше клиентката, Монро се оттегли в офиса й, премести купчина разкроени платове от фотьойла върху бюрото и се отпусна върху него. Дисплеят на телефона й не показваше пропуснати обаждания или съобщения. От опит знаеше, че мъжете обикновено не се обаждат след една-единствена бурна нощ, но случилото се между тях беше различно, нали? Бяха си казали твърде много неща. Всичко беше много по-дълбоко.