Звънчетата на входната врата иззвъняха и след няколко секунди Регън влезе и се запъти направо към дървения бюфет.
— Днес затворих по-рано. Нямам други планирани срещи, пък и е прекалено горещо за разходка пеша. – Извади бутилка „Джак Даниелс“ с черен етикет и две чаши.
— Това къде е в каталога? На „Д“ като Джак или на „У“ като уиски?
— На „Л“ като лекарство. – Регън се усмихна и повдигна вежди. Това беше истинската й усмивка, а не онази, която използваше на конкурсите за красота или в работата си като кмет.
— Аз не искам.
— А трябва. Не можеш да оставиш най-добрата си приятелка да пие сама – пошегува се тя, докато наливаше.
Монро се загледа в кафявата течност, която едва покриваше дъното на чашата. Не беше ли и тя също толкова затворена като Кейд, но по свой начин? Бутна чашата настрани.
— Всъщност не пия.
— Откога? – Приятелката й отпи от уискито и я погледна със стиснати устни.
— Никога не съм пила.
Регън остави питието на бюрото с бавно движение.
— Не си спомням да си отказвала бира или чаша вино.
— Не и не знам защо. – Монро се облегна обратно на стола и се загледа в плоскостите на окачения таван. – Излъгах. Приемах, защото не исках никой да разбере истината.
— Истината за какво?
— Не пия, защото майка ми е алкохоличка. Години наред държах пълни бутилки с бира и чаши с вино, за да избегна неудобни въпроси. – Вдигна глава, любопитна да види реакцията на приятелката си.
Изражението на Регън беше мрачно и замислено.
— Значи, е по-сериозно от любов към забавленията?
— Много повече. Започна още в детството ми. Опитах се да я убедя да замине на лечение в Джексън, но тя се страхува, че ще плъзнат слухове.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Не. За майка ми пиенето е един вид бягство, но никой не може да избяга от себе си.
Регън завъртя чашата между пръстите си. Движенията й издаваха несигурност, в гласа й се прокрадна обида:
— Защо не си ми казала? Господ ми е свидетел, че съм последният човек, който би си съставил мнение за теб от начина на живот на майка ти.
Монро въздъхна:
— Навик. Срам. Ти си най-добрата ми приятелка, но прекалено дълго тайната ми се струваше твърде ужасяваща, за да се изправя срещу нея и ако ти бях казала... Моля те, не се разстройвай. Изглежда, колкото повече таиш нещо в себе си, толкова по-трудно става да говориш за него.
Регън обърна лице към най-отдалечената стена, но сякаш гледаше през нея.
— Това мога да го разбера. – И после отново към нея: – Можех да ти помогна.
— Нямах нужда от помощ. Просто се уморих да се преструвам.
— Не мога да повярвам, че си ме заблуждавала в продължение на години. – Тя поклати глава и вдигна чашата към устата си, но ръката й замря във въздуха: – Имаш ли нещо против да пийна?
— Естествено, че нямам. Давай.
Напрежението между тях се уталожи и Монро се отпусна във фотьойла с мисълта, че не се беше чувствала толкова добре, откакто Кейд напусна леглото й. През следващите няколко часа разговаряха за всичко и нищо. Обсъдиха клюките за знаменитости и техните луди семейства, политиците на Котънблум, идиотщините на Сойер Форнет и глупостта на Кейд Форнет.
В крайна сметка Монро се озова на пода, вдигнала крака на стола с мострите от платовете, покриващи голата й кожа, и климатик, насочен към нея. Регън срита сандалите си и провеси крака през страничната облегалка на коженото кресло.
Внезапно Монро скри лицето си с ръце, издавайки страха си:
— Мисля, че за Кейд бях просто поредната бройка. За единствения мъж, когото...
Пулсът й се ускори. Кейд Форнет беше единственият мъж, когото би могла да обича. Или вече обичаше. А може би го беше обичала винаги.
— Знаеш ли какво ще направим?
Веднага разпозна пламенния ентусиазъм в гласа на приятелката си. Със същия тон я беше увещавала да скочи в градския басейн посред нощ, да си купят фалшиви документи за самоличност и да прекара пет мъчителни минути, целувайки се в килера с Кит Уонамейкър в девети клас. Нито едно от тези начинания не беше завършило добре. Естествено, хванаха ги и в басейна, и с фалшивите документи, а Кит бе признал, че е гей, на следващата година.
Но това бе същият онзи тон, на който не можеше да откаже. А и поредната щура идея на Регън може би щеше да я отвлече от мислите за Кейд.
— Има ли смисъл да питам?
Регън вече беше на крака и ровеше в някаква кутия в един от ъглите на тесния, разхвърлян офис. Върна се с два флакона спрей и дяволита усмивка.
— Ще се позабавляваме, а има ли нещо по-забавно от това да дадем един урок на братята Форнет?
Беше пресушила питието си, както и чашата на Монро и поне две други. Макар да не беше мъртвопияна, мисловният й процес очевидно беше нарушен. Спъна се в сандалите си, ризата се беше измъкнала от тясната пола, френският кок висна накриво.