Пробих си път по-близо до Уик Сакс. Трябваше да огледам всичко в най-автентичния му вид. Да го почувствам. Да го видя и да го чуя. Да го разбера по някакъв начин.
Съпругата и двете деца на Сакс бяха задържани в столовата до вестибюла. Изглеждаха наранени, много тъжни, и объркани. Те също разбираха, че нещо не е наред. Семейството на Сакс не изглеждаше виновно.
Роби Хатфийлд и Дейви Сайкс най-сетне ме забелязаха.
— Доктор Крос, благодаря ви за помощта.
Началникът на полицията Хатфийлд беше великодушен в този триумфален миг. Бях забравил, че аз съм човекът, който донесе снимката на Сакс от апартамента на Джентълмена в Лос Анджелис. Такава неоценима детективска заслуга… такава удобна, шибана улика.
Това беше абсолютна грешка. Чувствах грешката, надушвах грешката. Това бе първокласен заговор, който се осъществяваше по съвършен начин. Казанова се изплъзваше, изпаряваше се точно в този момент. Никога нямаше да го заловим.
Началникът на дърамската полиция най-сетне ми подаде ръка. Поех ръката на шефа и я стиснах силно, задържах я в своята.
Мисля, че той се изплаши да не би да се изправя пред камерите заедно с него. Досега Роби Хатфийлд бе успял да запази вида си на непристъпен ръководител. Той и неговите детективски суперзвезди щяха да поведат шествието начело с Уик Сакс навън. Щеше да бъде велик, опияняващ миг под пълната луна и ослепителните слънца на прожекторите. Липсваха само виещи кучета.
— Знам, че спомогнах за откриването му, но Уик Сакс не е извършил това — казах право в лицето на Хатфийлд. — Вие арестувате не когото трябва. Нека ви обясня защо. Дайте ми десет минути още сега.
Той ми се усмихна и усмивката му изглеждаше дяволски снизходителна. За миг имах чувството, че едва ли не се е вкаменил. Хатфийлд се отдръпна от мен и излезе навън. Изправи се пред ярките светлини на телевизионните камери, изпълнявайки ролята си блестящо. Беше толкова обзет от самия себе си, че почти забрави за Сакс.
Онзи, който се е обадил за дамското бельо, можеше да е само Казанова, помислих си аз. По пътя на логиката се приближавах все по-близо до възможната идентификация на чудовището. Това бе работа на Казанова. Казанова стои зад всичко това, няма друг начин.
Доктор Уик Сакс мина покрай мен, докато го извеждаха от къщата. Беше облечен в бяла памучна риза и черни панталони. От главата до петите дрехите му бяха прогизнали от пот. Представих си как плува в обувките си: черни мокасини със златни токи. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Цялата му арогантност се бе изпарила.
— Нищо не съм направил — каза ми той с тих, сподавен глас. Очите му умоляваха. Той също не можеше да повярва. И тогава каза нещо невероятно трогателно. — Аз не наранявам жените. Аз ги обичам.
В този момент, както си седях на верандата на Сакс, бях поразен от една абсолютно налудничава и умопомрачителна мисъл. Имах чувството, че спирам насред изпълнението на тройно салто. Времето спря. Той беше Казанова! Внезапно разбрах това.
Уик Сакс беше оригиналният модел, използван за сътворението на Казанова. Още от самото начало планът на чудовищата е бил такъв. Те са разполагали с изкупителна жертва за своите съвършени убийства и приключения а ла маркиз Дьо Сад.
Всъщност доктор Уик Сакс беше Казанова, но не беше едно от двете чудовища. Казанова също се оказа фасада. Той не знаеше нищо за истинския „колекционер“. Той бе поредната жертва.
101
— Аз съм Джентълмена — обяви Уил Рудолф с учтив театрален поклон. Беше облечен с редингот, черна папийонка, официална риза. Косата му беше вързана отзад на стегната опашка. Беше купил бели рози за специалния случай.
— И много добре знаете кой съм аз, момичета. Всички изглеждате толкова прекрасни — рече Казанова, застанал до него. Той беше в поразителен контраст със своя партньор. Тесни черни джинси. Черни каубойски ботуши. Без риза. Релефно очертани мускули на корема. Черна страшна маска с дебели, ръчно изрисувани металносиви ивици.
Убийците се представиха, докато жените пристъпваха в дневната на скривалището. Те застанаха в редица пред една дълга маса.
Както ги бяха информирали преди няколко часа, това щяло да бъде специално честване.
— Бясното куче Казанова най-сетне е заловено — осведоми ги Казанова. — Това е новина номер едно. Оказа се, че бил някакъв побъркан университетски професор. В наше време никому не можеш да имаш доверие.
Жените бяха помолени да облекат празнични дрехи — според това, което всяка от тях би избрала за тържествена вечеря в ресторант. Рокли с дълбоки деколтета, вечерни обувки с високи токчета, тънки като паяжина чорапи и може би перли или дълги обици. Никакви други бижута. Трябвало да изглеждат „елегантни“.