Спомних си ужасяващата история на Кейт за изчезващата къща и онова, което ставаше вътре. Какво всъщност се бе случило с Кейт в деня, когато е избягала? Ако къщата не е била в тази гора, то къде, за Бога? Трябва да е била под земята. Нищо друго не се връзваше.
Нищо до този момент не се връзваше.
Освен ако някой не беше изтрил целенасочено и най-малката останка от фермата.
Освен ако някой не беше използвал стария дървен материал за други строителни цели.
Накрая извадих пистолета си и се огледах за нещо — каквото и да е, — по което да стрелям. Сампсън ме наблюдаваше с ъгълчето на окото си. С любопитство, но без думи засега. Изпитвах необходимост да се разтоваря от обзелия ме гняв. Да се освободя от отровата, от напрежението. Тук, намясто. Ала нямаше в какво да се прицеля. Нямаше подземна къща на ужасите.
Нямаше обаче дори и една-единствена прогнила дъска нито от къщата, нито от хамбара на фермата. Нямаше никакви останки.
Накрая изстрелях една серия във възлестия ствол на близкото дърво. В обземащата ме лудост един чвор от дървото ми заприлича на мъжка глава. Стрелях отново и отново. Все точни попадения, смъртоносни, право в целта. Аз убих Казанова!
— По-добре ли ти стана? — погледна ме Сампсън над черните си слънчеви очила. — Уцели Торбалан право в гадното око.
Той се облегна на едно дръвче, което ми приличаше на човешки скелет. До горката фиданка не достигаше достатъчно светлина.
— Наистина е време да си обираме крушите — каза той.
И тогава чухме викове!
Изпод земята се разнасяха гласове на жени.
Виковете бяха приглушени, но въпреки това ги чувахме ясно. Бяха на север от нас, още по-навътре в гъстия храсталак, но близо до откритата ливада зад старите тютюневи поля.
Плътно омотано кълбо от напрежение се стовари върху мен с невероятна сила. Главата ми неволно клюмна към гърдите.
Сампсън извади своя „Глок“ и даде два бързи изстрела, още няколко сигнала за затворените жени, за тези, които викаха изпод земята — все едно кои бяха те.
Приглушените викове ставаха все по-силни, сякаш се надигаха от десетия кръг на ада.
— Господи, Исусе Христе — прошепнах аз. — Намерихме ги, Джон. Намерихме къщата на ужасите.
106
Двамата със Сампсън запълзяхме на четири крака. Неистово търсехме скрития вход към подземната къща, плъзгайки пръсти и длани по буренака, докато се разраниха и започнаха да кървят. Погледнах надолу и видях, че ръцете ми треперят.
Дадох още няколко изстрела, за да могат затворените долу жени да разберат, че сме ги чули и все още сме тук. След това бързо презаредих.
— Ние сме тук, горе! — извиках аз, залепил глава до земята. Бурените и тревата деряха лицето ми. — Ние сме от полицията!
— Готово, Алекс! — извика Сампсън. — Ето го капака! Или поне нещо като капак.
Да тичаш през високия гъст храсталак, беше като да пресичаш буйна река. Капакът беше скрит сред орлови нокти и трева до кръста близо до мястото, което беше претърсвал Сампсън. Той бе покрит с допълнителен пласт чимове и дебел килим от борови иглички. Изключено да бъде открит от спасителен отряд или случайни туристи.
— Аз ще сляза пръв — казах на Сампсън. Кръвта бучеше и отекваше в ушите ми. При други обстоятелства той щеше веднага да оспори решението ми. Не и този път.
Затрополих тичешком надолу по стръмната и тясна дървена стълба, която изглеждаше така, сякаш е стояла там от векове. Сампсън беше непосредствено след мен. Добрите близнаци.
В дъното на стълбата имаше втора врата. Тежките дъбови дъски изглеждаха нови — като че ли вратата е била поставена през последните една-две години. Бавно натиснах дръжката. Беше заключена.
— Влизам — извиках аз, в случай че отзад имаше някой. След това изстрелях два откоса в ключалката и тя се разби. Дървената врата поддаде и се отвори, след като рязко я блъснах с рамо.
Най-сетне бях в къщата на ужасите. От това, което видях, ми се повдигна. На едно канапе в добре обзаведена дневна грижливо беше положена мъртва жена. Трупът беше започнал да се разлага. Чертите бяха неузнаваеми. По цялото тяло на жертвата пълзяха червеи.
Движи се, наложи се да заповядам на себе си. Върви! Веднага!
— Аз съм точно зад теб — прошепна Сампсън със своя дълбок глас, запазен само за местопрестъпления. — Внимавай какво правиш, Алекс.
— Полиция! — извиках аз. Гласът ми трепереше и бе придобил дрезгав тембър. Страхувах се от това, което може би щяхме да открием в скривалището. Още ли беше тук Нейоми? Жива ли беше?
— Ние сме тук, долу! — извика една жена. — Можете ли да ме чуете?