Джон Сампсън беше по-импулсивен. Той бе слабата брънка, макар че определено не правеше такова впечатление. Беше физически силен, но щеше пръв да се прекърши. А прекърши ли се Сампсън, това ще прекърши и Крос. Двамата бяха близки приятели, изключително чувствителни във взаимоотношенията си.
— Беше глупаво да се разделяме преди година, да тръгваме по различни пътища — каза Казанова на единствения си истински приятел на този свят. — Ако не бяхме започнали да се съревноваваме и да играем егоцентрични игри, Крос никога нищо нямаше да узнае. Нямаше да открие теб, а ние нямаше да бъдем принудени сега да убием момичетата и да разрушим къщата.
— Нека аз да се погрижа за добрия доктор Крос — предложи Рудолф. Той не реагира на казаното от Казанова. Рудолф никога не показваше емоции, но несъмнено също се е чувствал самотен. Все пак се върна, нали?
— Никой няма да се погрижи сам за доктор Крос — отговори Казанова. — Ще го довършим заедно. Ще застанем двама срещу един, както винаги сме действали най-ефикасно. Първо Сампсън. След това Алекс Крос. Знам как ще реагира. Знам как мисли. Аз го наблюдавах. Следя го от деня, в който пристигна.
Двете чудовища се приближиха към къщата.
108
Светнах лампите в първата стая и видях една от пленените жени. Мария Джейн Капалди се сви като изплашено момиченце в далечния ъгъл на стаята. Аз я познавах. Бях се срещнал с родителите й преди една седмица, те ми бяха показали любимите си стари снимки на своята дъщеря.
— Моля ви, не ми причинявайте нищо лошо. Не мога да понасям повече този ужас — примоли ми се Мария с хриптящ шепот.
Тя се бе обгърнала с две ръце и се поклащаше леко напред-назад. Носеше черни скъсани дънки и смачкана тениска с емблемата на „Нирвана“. Мария Джейн беше само на деветнайсет години, студентка по изкуствознание и обещаваща млада художничка в Щатския университет на Северна Каролина в Роли.
— Аз съм от полицията — прошепнах колкото можех по-нежно. — Сега вече никой не може да ви нарани. Ние няма да им позволим.
Мария Джейн изхлипа и се разрида от облекчение. Цялото й тяло се тресеше.
— Той не може да ви нарани вече, Мария Джейн — уверих я аз с най-кроткия глас, на който бях способен. Всъщност аз едва-едва можех да говоря. — Трябва да намеря останалите. Ще се върна, обещавам. Оставям вратата отворена. Можете да излезете. Сега сте в безопасност.
Трябваше да помогна на останалите. Неговият харем от специални жени се намираше именно тук. Нейоми беше една от наложниците.
Нахлух в следващата стая. Все още не можех да овладея дишането си. Бях ликуващ, изплашен, разстроен — всичко накуп.
Високата руса жена в стаята ми каза, че се казва Мелиса Станфийлд. Спомних си името. Тя учеше в колежа за медицински сестри. Имах толкова много въпроси към нея, но времето стигаше само за един.
Внимателно докоснах рамото й. Тя потрепери, след това се свлече на пода пред мен.
— Знаете ли къде е Нейоми Крос? — попитах я аз.
— Не съм сигурна — отговори Мелиса. — Не познавам разположението на всички стаи тук.
Поклати глава и се разплака. Не знаех дали изобщо разбира за кого говорех.
— Сега сте в безопасност. Кошмарът най-сетне свърши, Мелиса. Нека помогна и на другите — прошепнах аз.
Навън в коридора видях Сампсън да троши един катинар.
— Аз съм полицай. Сега сте в безопасност — чух го да казва. Гласът му беше нежен: Сампсън Милосърдния.
Жените, които бяхме освободили, бродеха замаяни и объркани извън затворническите си килии. Те се прегръщаха една друга в коридора. Повечето хлипаха, но аз чувствах облекчението, дори радостта им. Най-сетне някой бе дошъл да им помогне.
Влязох във втори коридор, който започваше в края на първия. Там имаше още заключени врати. Тук ли беше Нейоми? Жива ли бе? Блъскането в гърдите ми беше непоносимо.
Отворих първата врата отдясно — и тя беше там. Моята малка Шуши. Най-прекрасната гледка в целия свят.
Сълзите най-сетне рукнаха от очите ми. Сега вече аз бях този, който не можеше да проговори. Помислих си, че завинаги ще запомня всичко, което се случи между двама ни в този момент. Всяка дума, всеки поглед.
— Знаех, че ще дойдеш, Алекс — каза тя и се хвърли в прегръдките ми.
— Горкичкото ми — прошепнах аз. Имах чувството че хиляди тонове са се смъкнали от гърба ми. — Това оправдава всичко. Е, почти всичко.
Имах нужда да я гледам дълго и отблизо. Задържах любимото й лице в ръцете си. Тя изглеждаше толкова крехка и мъничка в стаята. Но беше жива! Най-сетне я бях намерил.