Бърнс кимна.
— Тук съм, защото това започна да става високоприоритетна каша. Работата е голяма, Алекс. Засега не мога да ти кажа защо. Работата е голяма и строго поверителна.
Изречено като от истинско феберейско началство. Мистерии, обгърнати от други мистерии.
Бърнс въздъхна.
— Ще ти кажа едно нещо. Вярваме, че той може да е колекционер, че държи няколко от младите жени тук наоколо… може би частен харем. Негов собствен харем.
Беше кошмарна, потресаваща идея. Но заедно с това тя ми даваше надежда, че Нейоми може още да е жива.
— Искам да съм вътре в нещата — казах на Бърнс, като не откъсвах очи от неговите. — Защо не ми кажете всичко? Нужно ми е да видя цялата картина, преди да започна да градя теории. Защо изхвърля някои от жените? Ако, разбира се, действията му могат да бъдат определени по този начин.
— Алекс, сега не мога да ти кажа нищо повече. Съжалявам — тръсна глава Бърнс и затвори за миг очи. Разбрах, че е изтощен.
— Но искахте да видите как ще реагирам на теорията ви за колекционера?
— Да — съгласи се Бърнс и бе принуден да пусне една усмивка.
— Струва ми се, че съвременният харем не е изключен. Това е доста разпространена мъжка фантазия — казах аз. — Колкото и да е странно, това е и често срещана женска фантазия. Не изключвайте и този вариант засега.
Бърнс ме помоли отново за помощ, но не беше склонен да ми каже нищо от онова, което знаеше. Накрая се върна при своите хора.
Сампсън изникна до мен.
— Какво каза Негова Принципиалност? Какво го води в тази пъклена гора, при нас, простосмъртните?
— Той каза нещо интересно. Каза, че Казанова може да е колекционер, създал по всяка вероятност свой собствен частен харем някъде тук наблизо — отвърнах на Сампсън. — Каза, че случаят е голям. Изборът на думите е негов.
„Голям“ означаваше, че случаят е много опасен, навярно по-опасен, отколкото изглеждаше досега. Питах се по каква причина може да е така и почти не исках да науча отговора.
16
Кейт Мактиърнън беше озарена от странна, но поучителна мисъл. Когато ударът на сокола прекършва гръбнака на плячката, това се дължи единствено на добре избрания момент.
Това просветление го дължеше на последната си ката в групата на черните пояси. Прецизното подбиране на точния момент е всичко в каратето, както и в много други неща. То помага и ако трябва да изтласкаш близо деветдесетте килограма на противника, а тя можеше да го прави.
Кейт се шляеше по оживената, шикарна, изпълнена с глъчка Франклин Стрийт в Чапъл Хил. Улицата се простираше на север и на юг, граничеше с живописния студентски град на Университета на Северна Каролина. Кейт мина покрай книжарници, пицарии, магазинчета за ролкови кънки под наем, сладкарница. Рок групата „Бяло Зомби“ дънеше откъм сладкарницата. Кейт по природа не си падаше по безделието, но вечерта беше топла и приятна, така че за разнообразие се спря до витрината.
Тълпата от студентското градче беше позната, приветлива и много приятна. Кейт харесваше живота си тук, отначало като студентка по медицина, а сега като лекар стажант. Не искаше да напуска Чапъл Хил, не искаше да се върне и да работи в Западна Вирджиния.
Но щеше да отиде. Бе дала обещание на майка си — точно преди Бийдси Мактиърнън да умре. Кейт й бе дала дума и думата й тежеше. Бе старомодна в това отношение. Момиче от малко градче.
Беше пъхнала ръце в дълбоките джобове на поомачканото медицинско сако. Смяташе, че ако има проблем с физиката си, това са ръцете й. Бяха възлести, а да не говорим за ноктите. Имаше две причини за това: робската работа в раковото отделение и каратето. Имаше черен пояс втора степен, тъй наречения Нидан. Това бе единствената форма за освобождаване на напрежението, която си позволяваше. Групата по карате бе нейното разбиране за отдих и почивка.
На визитката с името й, закачена с безопасна игла върху горния ляв джоб на сакото, пишеше: К. Мактиърнън, доктор по медицина. Харесваше й дребната непочтителност да носи този символ на положение и престиж в комбинация с провиснали панталони и маратонки. Не искаше да изглежда като бунтар, какъвто не беше, но се нуждаеше от някаква минимална индивидуалност сред голямата общност на болницата.
Току-що си бе купила от любимата книжарничка „Всички прекрасни коне“ от Кормак Маккарти. От стажант-лекарите първа година не се очакваше да имат време за четене на романи, но тя успяваше да намери. Поне си беше обещала да намери време тази вечер.
А тази вечер в края на април беше толкова хубава, толкова съвършена, че Кейт реши да се отбие в „Спанки“ на ъгъла на улиците Кълъмбия и Франклин. Можеше да седне на бара и просто да почете.