Успя да стигне до дневната. Нищо не виждаше. Беше дръпнал завесите и тук. Зрението и чувството й за равновесие определено й изневеряваха. Всички форми и движещи се сенки в стаята се раздвояваха. Проклет да е!
Носейки се из меката мъглявина на опиата, тя си спомни за жените, изчезнали в окръзите Ориндж и Дърам. Беше чула по новините, че е намерен още един труп. Млада майка на две деца.
Трябваше да се измъкне от къщата. Може би свежият въздух щеше да й помогне да дойде на себе си. Тя залитна към входната врата.
Нещо препречваше пътя й. Беше избутал канапето пред вратата! Кейт беше твърде слаба, за да го отмести.
Отчаяна, тя извика отново:
— Питър! Ела, помогни ми! Помогни ми, Питър!
— О, я млъкни, Кейт. Та ти дори не се виждаш вече с Питър Макграт. Смяташ го за глупак. Впрочем къщата му е на единайсет километра оттук. Единайсет километра седемстотин четирийсет и пет метра. Проверих.
Гласът му беше толкова спокоен и разумен. И той определено я познаваше, знаеше подробно за Питър, знаеше всичко.
Беше някъде близо зад нея в наелектризиращата тъмнина. В гласа му не се долавяше нито припряност, нито паника. За него това беше като обикновен ден на плажа.
Кейт бързо се премести наляво, по-далеч от гласа, по-далеч от чудовището с човешки облик в нейната къща. Остра болка внезапно премина през тялото й и тя издаде слаб стон.
Беше ударила пищяла си в прекалено ниската, прекалено безполезна стъклена масичка, която сестра й Керъл Ан й беше дала. Това бе добронамереното усилие на Керъл да придаде изисканост на апартамента. Как мразеше тази масичка. Пронизваща, туптяща болка скова левия й крак.
— Пръстчето ли си удари, Кейт? Защо не спреш с тези опити да търчиш в тъмното? — засмя се той и смехът му беше толкова нормален, почти приятелски. Забавляваше се. Това беше голяма игра за него. Момче и момиче си играят в тъмното.
— Кой си ти? — извика тя към него… Изведнъж нещо й хрумна. Възможно ли е да е Питър? Да не би Питър да е полудял?
Още малко, и щеше да припадне. Опиатът, който й беше дал, я бе оставил с твърде малко сили, за да продължава да бяга. Той знаеше за черния й каратистки пояс. Може би знаеше също, че прекарва част от времето си в залата за вдигане на тежести.
Тя се обърна и ярък лъч от фенерче блесна право в очите й. Той го отмести, но тя все още виждаше остатъчни кръгове светлина. Примига и едва успя да зърне силуета на висок мъж. Над метър и осемдесет, с дълга коса.
Не можеше да види лицето, само за миг й се мярна профилът му. Нещо не беше наред с лицето му. Защо? Какво му имаше?
После видя пистолета.
— Не, недей — каза Кейт. — Моля те… не!
— Да — прошепна той интимно, почти като любовник.
След това хладнокръвно простреля Кейт Мактиърнън право в сърцето.
19
В събота рано сутринта случаят „Казанова“ тръгна още по-зле. Трябваше да закарам Сампсън на международното летище „Роли-Дърам“. Същия следобед той трябваше да се яви на работа във Вашингтон. Някой трябваше да пази столицата, докато аз се трудех на юг.
Разследването стана още по-напрегнато и нервно, след като бе открит третият женски труп. Не само местната полиция и ФБР, но и военни специалисти се включиха в търсенето на какви да е физически следи на местопрестъплението. Дори заместник шефът на ЦРУ Роналд Бърнс беше тук миналата нощ. Защо?
Сампсън ме притисна в мечешка прегръдка на вратата за пътнически контрол на „Америкън Еърлайнс“. Сигурно сме изглеждали като двама нападатели от отбора на „Вашингтонските червенокожи“, след като спечелиха суперкупата или по-скоро след като не можаха да стигнат и до финалите през 1991 г.
— Знам какво означава за теб Нейоми — чух Сампсън да шепне. — Мога да разбера част от това, което изпитваш. Ако имаш нужда отново от мен, обади се.
Целунахме се бързо по бузите, както правеха Меджик Джонсън и Исая Томас преди мачовете си в Националната баскетболна лига. Това привлече няколко погледа от тълпата около металните детектори. Ние със Сампсън се обичахме и не се срамувахме да показваме това. Нещо необичайно за твърди като кремък мъже на действието, каквито бяхме ние двамата.
— Пази се от федералното бюро. Пази гърба си от местните. Пази и гърдите си. Ръскин не ми харесва. Сайкс никак не ми харесва — продължи Сампсън с инструкциите си. — Ще намериш Нейоми. Имам доверие в теб. Винаги съм имал. Ще го твърдя до последен дъх.
Големият Мъж най-сетне си тръгна и нито веднъж не се обърна.
Останах сам-самичък тук долу, на юг.
Отново на лов за чудовища.
20
В събота в един часа по обед вървях от хотел „Вашингтон Дюк Ин“ към студентския град на „Дюк“.