Унесох се в неспокоен сън в удобното кресло в моята стая и ме обладаха ужасяващо живи кошмари.
Събудих се с чувството, че в хотелската стая има още някой.
Безшумно поставих ръка върху дръжката на пистолета и много тихо се изправих. Сърцето ми биеше силно. По какъв начин някой беше успял да влезе в стаята?
Надигнах се бавно, но останах, приведен, готов за стрелба. Огледах се наоколо, взирайки се в полумрака. Басмените пердета не бяха спуснати напълно, така че пропускаха достатъчно светлина, за да мога да различавам формите на предметите. Сенките на три листа танцуваха по стената на хотелската стая. Като че ли нищо друго не се движеше.
Проверих банята, с пистолета напред. След това дрешника. Започнах да се чувствам глупаво, промъквайки се из хотелската стая с изваден пистолет, но определено бях чул шум!
Най-накрая забелязах парче хартия под вратата, но изчаках няколко секунди, преди да запаля лампата. За по-сигурно.
Черно-бяла снимка. Мигновени асоциации и връзки се стрелнаха през мислите ми. Английска пощенска картичка, може би от първото десетилетие на века. По онова време тези картички са били колекционирани като псевдоизкуство, но най-често като умерена порнография.
Наведох се, за да разгледам по-добре старомодната фотография.
Картичката изобразяваше одалиска, пушеща турска цигара в смайваща акробатична поза. Жената беше с тъмна кожа, млада и красива, около петнайсетгодишна. Беше гола до кръста и налетите й гърди висяха надолу в позата, която бе заела заради снимката.
Обърнах картичката с помощта на молив.
Близо до мястото, където би трябвало да се залепи марката, пишеше с печатни букви: Изключително красиви и високоинтелигентни одалиски са били внимателно обучавани да бъдат любовници. Учели са ги да танцуват красиво, да свирят на музикални инструменти и да пишат изящна лирична поезия. Те са били най-ценната част от харема, може би най-голямото съкровище на султана.
Текстът беше подписан с мастило и печатни букви: Джовани Джакомо Казанова де Сеингалт.
Той знаеше, че аз съм в Дърам. Той знаеше кой съм.
Казанова беше оставил визитната си картичка.
25
Жива съм.
Кейт Мактиърнън бавно си наложи да отвори очи в мъждиво осветената стая… кой знае къде.
Тя премигна няколко пъти. Струваше й се, че се намира в хотел, в който нямаше спомен да се е регистрирала. Изключително странен хотел от още по-странен филм. Но това нямаше значение. Нали беше жива.
Внезапно си спомни, че някой я беше прострелял точно в гърдите. Спомни си нападателя. Висок… с дълга коса… приятен глас… истинско животно.
Направи опит да стане, но веднага си промени мнението:
— Опа — каза на глас. Гърлото й беше сухо, а гласът й звучеше дрезгаво и отекна неприятно в главата й. Имаше чувството, че езикът й се нуждае от обръсване.
„Аз съм в ада. В някой от кръговете на Дантевия ад, но от тия с по-малките номера“ — помисли си тя и се разтрепери. В този миг всичко я изпълваше с ужас, но беше толкова кошмарно и неочаквано, че изобщо не бе в състояние да се ориентира.
Ставите й бяха болезнено схванати; изпитваше болка навсякъде. Усещаше главата си огромна, раздута като съзряващ плод и това й причиняваше болка, но въпреки това можеше да си припомни живо образа на нападателя. Беше висок, може би към метър и деветдесет, доста млад, изключително силен, изразяваше се изискано.
Тя си спомни и още нещо за чудовищното нападение в апартамента й. Той бе използвал електрошоков пистолет или нещо подобно, за да я обездвижи. И хлороформ, а може да е било халотан. Вероятно на това се дължеше убийственото главоболие.
Светлината в стаята очевидно неслучайно беше оставена включена. Идваше от модерни лампи с регулатор, монтирани в тавана. Таванът беше нисък, под два метра.
Стаята изглеждаше сякаш беше строена наскоро или мебелирана наново. Всъщност беше обзаведена така, както самата тя би подредила апартамента си, ако разполагаше с пари и време… Истинско месингово легло. Старинен бял шкаф с огледала и месингови дръжки. Тоалетна масичка със сребърна четка, гребен, огледало. Към таблата на леглото бяха привързани разноцветни шалчета точно както бе направила самата тя у дома. Това я порази, защото й се стори неестествено. Много странно.
Нямаше прозорци. Изглежда, единственият изход беше през тежката дървена врата.
— Хубаво обзавеждане — тихо промълви Кейт. — Ранно психо. Не, този психо е в късен стадий.