„Може да е чел моята книга за Гари Сонеджи — помислих си аз. — Той просто може да е прочел книгата ми. Дали не е хванал Нейоми, за да ме предизвика? Може би за да докаже колко добър е самият той.“
Тази мисъл никак не ми хареса.
33
„Аз съм жива, но съм в ада!“
Кейт Мактиърнън притегли силните си крака към гърдите си и потрепери. Беше сигурна, че е била упоена. Ужасни пристъпи на треперене, придружени от болезнено гадене, разтърсваха тялото й на силни вълни, които отказваха да спрат, каквото и да направеше.
Не знаеше колко дълго е спала на студения под, нито колко е часът сега. Той наблюдаваше ли я? Имаше ли шпионка, скрита някъде в стените? Кейт почти усещаше как очите му пъплят по цялото й тяло.
Спомняше си всички гнусни подробности от изнасилването. Усещането беше толкова живо. Мисълта, че е била докосвана от него, беше отблъскваща и най-кошмарните образи сграбчиха съзнанието й.
Гняв, вина, насилие се сливаха в едно в мислите й. Адреналинът в тялото й рязко се покачи. „Слава тебе, Марийо, пълна с благодат… Господ е с теб.“ Мислеше, че е забравила да се моли. Надяваше се, че Бог не я е забравил.
Главата и беше замаяна. Той определено се опитваше да прекърши волята й, да пречупи съпротивата й. Това бе неговият план.
Трябваше да мисли, трябваше да си наложи да мисли. Нищо в стаята не беше на фокус. Опиатите! Кейт се опита да си представи какво би могъл да използва. Какъв опиат? Кой точно?
Може би форан, силно лекарствено средство за отпускане на мускулите, което по-рано се е използвало за упойка. То се произвеждаше в опаковки от сто милилитра. Можеше да се пръсне директно в лицето на жертвата или да се излее върху някаква дреха, а после да се поднесе към лицето. Опита се да си припомни страничните ефекти на опиата. Треперене и гадене. Сухо гърло. Спад в интелектуалните функции за ден или два. Тя имаше точно тези симптоми! Всичките!
Той беше лекар! Мисълта я порази като удар под кръста. Според нея логиката беше безупречна. Кой друг би могъл да има достъп до опиат като форан?
В доджото в Чапъл Хил ги учеха на дисциплина, за да помогнат на студентите да контролират емоциите си. Трябваше да седиш пред голата стена и да не мърдаш независимо от това колко ти се иска или ти се струва, че трябва да мръднеш.
Тялото на Кейт беше потънало в пот, но тя беше пълна с решимост. Никога нямаше да допусне той да прекърши волята й. Можеше да бъде невероятно силна, когато се налагаше. Само по този начин си беше пробила път в медицинския колеж без никакви пари и въпреки всички неравнопоставени условия.
Седя в поза „лотос“ в продължение на повече от час в затворническата си килия. Дишаше спокойно и се съсредоточаваше върху прочистването на съзнанието си от болката, гаденето и изнасилването. Съсредоточи се върху това, което й предстоеше да направи.
Нещо съвсем просто като замисъл.
Да избяга.
34
Кейт бавно се изправи на крака след цял час медитация. Все още й се виеше свят, но се чувстваше малко по-добре, владееше се повече. Реши да потърси шпионката. Сигурно беше някъде тук, скрита в ламперията.
Спалнята беше точно три и петдесет на четири и петдесет. Тя я беше измерила няколко пъти. В малка ниша с размерите на вграден шкаф имаше тоалетна.
Кейт внимателно огледа дори и за най-малка дупчица в стената, но не откри нищо. Тоалетната чиния в нишата, изглежда, се изпразваше направо в земята. Нямаше никакви тръби.
Къде съм затворена? Къде съм?
Очите й започнаха да сълзят от острата миризма, когато застана на колене над черната дървена седалка и надзърна в тъмната дупка. Беше се научила да понася свръхсилната смрад и този път получи само еднократен спазъм, без да повърне.
Отворът като че ли слизаше на около три метра надолу. Изглеждаше много тесен и тя сигурно нямаше да може да се провре през него дори ако свали всичките си дрехи. Ами ако можеше? Никога не казвай никога.
Чу гласа му точно зад себе си. Сърцето й замря и почувства слабост.
Това беше той! Отново без риза. Играещи мускули по цялото тяло, особено около стомаха и слабините. Носеше друга маска. С гневно изражение. Тъмночервени и мъртвешки бели резки върху лъскав черен фон. Разгневен ли беше днес? Бяха ли маските нещо като онези пръстени, чиито камъни променят цвета си в зависимост от душевното състояние на онзи, който ги носи?
— Това не е най-доброто ти хрумване, Кейти. Вече е правен такъв опит, и то от човек, по-слаб от теб — каза той с напевен глас. — Аз няма да те измъкна оттам. Много лайнян начин да умреш. Помисли добре.