Скоро ФБР и полицията от Лос Анджелис щяха да нахълтат в относително спокойните офиси на „Таймс“. Щяха да задават обичайната канонада от въпроси. Самите те все още нямаха отговори. Твърдяха, че Джентълмена извършва „съвършени престъпления“.
Агентите на ФБР ще искат да говорят с часове за ужасните детайли от мястото на убийството. Краката! Джентълмена беше отрязал краката на Съни Одзава с някакъв остър като бръснач нож. И двата й крака липсваха от местопрестъплението в Пасадина.
Бруталността бе негова запазена марка, но това беше единственият последователно повтарящ се белег до този момент. По-рано той беше осакатявал гениталии. Беше подложил на содомия една от жертвите, а после я бе жигосал с нажежено желязо. Беше изрязал гърдите на една жена, служителка в инвестиционна банка, и беше извадил сърцето й. Експериментираше ли? След като веднъж избереше жертвата си, той преставаше да бъде джентълмен. Беше Джекил и Хайд на деветдесетте години.
Най-накрая Бет Либерман отвори очи и видя висок строен мъж, застанал съвсем близо до нея в залата за новини. Тя въздъхна шумно и прикри гримасата си.
Беше Кайл Крейг, специалният следовател от ФБР.
Кайл Крейг знаеше нещо, което тя отчаяно се нуждаеше да научи, но той нямаше да обели и дума пред нея. Крейг знаеше защо заместник-директорът на ФБР бе долетял в Лос Анджелис предишната седмица. Знаеше тайни, които тя трябваше да научи.
— Добро утро, госпожице Либерман. Какво имате за мен? — попита той.
37
Тик-пат, тик-пат и накрая — шат.
Точно по този начин ловуваше жените, отново и отново. Никога нямаше никаква опасност лично за него. Приспособяваше се към всяко място, избрано за лов. Правеше най-доброто, на което бе способен, за да избегне всеки вид усложнение или човешка грешка. Беше пристрастен към реда и най-вече към съвършенството.
Този следобед той чакаше търпеливо в претъпкания безистен на ултрамодерния търговски център в Роли, Северна Каролина. Наблюдаваше привлекателните жени, които влизаха и излизаха от местния филиал на магазина за дрехи „Викториас Сикрет“ през дълъг мраморен коридор. Повечето бяха добре облечени. Днешните броеве на списание „Тайм“ и на „Ю Ес Ей Тудей“ лежаха прегънати до него върху мраморната скамейка. Уводното заглавие на вестника гласеше: „Джентълмена се обажда за шести път в Лос Анджелис“.
Мислеше си, че шумът, който Джентълмена вдига около себе си в Южна Калифорния, излиза извън контрол. Вземаше отвратителни сувенири, понякога вземаше по две жени на седмица, играеше глупави интелектуални игри с „Лос Анджелис Таймс“, с полицейското управление на града и с ФБР. Щяха да го заловят.
Сините очи на Казанова отново се насочиха към многолюдния търговски център. Беше представителен мъж, какъвто е бил и истинският Казанова. Природата бе надарила авантюриста отпреди два века с красота, чувствителност и ненаситен апетит спрямо жените — същото се отнасяше и за него.
Къде ли беше сега очарователната Ана? Беше се шмугнала във „Викториас Сикрет“ — да купи нещо шикарно за приятеля си, без съмнение. Ана Милър и Крис Чапин бяха учили заедно в Юридическия факултет в Университета на Северна Каролина. Сега Крис беше младши съдружник в юридическа кантора. Всеки от двамата обичаше да носи дрехите на другия. Размяната на дрехи като средство за взаимна възбуда. Знаеше всичко за тях.
Вече близо две седмици наблюдаваше Ана при всеки удобен случай. Тя беше изумителна тъмнокоса двайсет и три годишна красавица — е, може би не чак втора доктор Кейт Мактиърнън, но почти не й отстъпваше.
Видя Ана най-сетне да излиза от „Викториас Сикрет“ и да се насочва почти право към него. Потракването на високите й токчета я караше да изглежда тъй чудесно високомерна. Тя знаеше, че е изключителна красавица. Ето това бе най-ценното й качество. Върховната й самоувереност беше почти равна на неговата.
Тя имаше толкова симпатично надменна дългонога крачка. Идеални стройни линии от горе до долу. Крака, обути в тъмни тънки чорапи, високи токчета за непълния й работен ден в Роли като недипломиран юрист. Изваяни гърди, които той желаеше да милва. Можеше да види едва доловимите очертания на бельото й под прилепналата светлокафява пола. Защо беше толкова предизвикателна? Защото можеше да си го позволи.
Освен това изглеждаше интелигентна. Обещаваща във всеки случай. Топла, сладка, приятна за компания. Малка стопанка. Любовникът й я наричаше „Ана Банана“. Харесваше му благозвучната, глуповата задушевност на прякора.