Трябва да си почина… да се скрия… въздействието на опиатите да премине — мърмореше си Кейт. — После да търся помощ… да правя логични неща. Да доведа полицията.
И тогава чу как той троши клоните зад гърба й. Извика името й.
— Кейт! Кейт! Спри веднага!
Гласът му ечеше гръмко из гората.
Неговата дързост трябваше да означава, че на километри наоколо няма никой — никой, който да й помогне. Тя бе оставена сама на себе си.
— Кейт! Ще те хвана, така че спри да бягаш!
Тя се изкатери по стръмен каменист хълм, който й се стори като Еверест в нейното изтощено състояние. Черна змия се приличаше на гладко парче скала. Приличаше на паднала клонка и Кейт едва не се наведе да я вземе. Помисли си, че може да я използва като подпора. Изплашената змия се шмугна нанякъде и Кейт се изплаши, че отново халюцинира.
— Кейт! Кейт! Ще те пипна! Вече съм бесен!
Започна да се спуска с мъка през мрежа от орлови нокти и остри скали. Мъчителна болка проряза левия й крак, но тя продължи. Не обръщай внимание на кръвта. Не обръщай внимание на болката. Продължавай да вървиш. Трябва да се измъкнеш. Трябва да намериш помощ. Просто продължавай да бягаш. Ти си по-умна, по-бърза и по-силна, отколкото си мислиш. Ти ще успееш!
Чу тежките му стъпки по стръмния хълм, който току-що бе изкачила. Той бе съвсем близо.
— Аз съм тук, Кейт! Хей, Кейти, ето ме!
Кейт най-сетне се обърна. Любопитството и ужасът надделяха.
Той се катереше с лекота. Тя виждаше бялата му вълнена риза, която проблясваше сред почти черните дървета там долу, както и дългата му руса коса. Казанова! Все още носеше маската. Електрическият пистолет беше в ръката му. Той се смееше високо. Защо се смееше?
Кейт спря да тича. Цялата надежда, че ще се измъкне, я напусна внезапно. Изпита мигновен, разтърсващ шок и отчаяние. Заплака от мъка. Щеше да умре точно тук, знаеше го.
— Божия воля — въздъхна Кейт. Това беше всичко, вече нямаше нищо друго.
Върхът на стръмния хълм завършваше рязко в пропаст. Отвесната скала се спускаше поне трийсет метра надолу. Само няколко голи борчета се бяха впили в камънака. Нямаше къде да се скрие, нито накъде да бяга. Кейт си помисли колко тъжно и самотно е мястото, на което щеше да умре.
— Горката Кейти! — гръмко извика Казанова. — Горкичката!
Тя се обърна, за да го види отново. Ето го! На четирийсет метра, на трийсет, после на двайсет метра. Казанова я гледаше, докато се катереше нагоре. Нито за миг не отдели очи от нея. Изрисуваната черна маска изглеждаше неподвижна, вторачена в нея.
Кейт се извърна, загърби смъртната маска. Взря се надолу към стръмния дол от скали и дървета. „Трябва да има трийсет метра, ако не и повече“, помисли си тя. Световъртежът, който усещаше, беше почти толкова ужасяващ, колкото и смъртта, настъпваща отзад.
Чу го да вика името й.
— Кейт, не!
Тя не погледна повече назад.
Кейт Мактиърнън скочи.
Присви колене и ги обхвана с ръце. Там долу имаше река. Сребристосинята лента на водата се приближаваше стремглаво. Бумтежът отекваше все по-оглушително в ушите й.
Нямаше представа колко е дълбоко, но колко може да е дълбока една малка река като тази? Половин метър? Метър и двайсет? Три метра, ако това бяха най-щастливите секунди в живота й, в което тя искрено се съмняваше.
— Кейт! — чу тя виковете му някъде високо горе. — Ти си мъртва!
Тя видя малки вълни с бели гребени, което означаваше, че под набраздената водна повърхност има скали. О, мили Боже, не искам да умра.
Кейт се удари в стена от вледеняващо студена вода. Стигна дъното невероятно бързо — сякаш в бързотечната река изобщо нямаше вода. Почувства разтърсваща болка. Нагълта вода. Разбра, че ще се удави. Щеше да умре, така или иначе. Вече нямаше сили — да бъде волята Божия.
46
Детектив Ник Ръскин ми се обади, че току-що са намерили още една жена, но не била Нейоми. Трийсет и една годишна стажантка от болницата в Чапъл Хил била уловена като риба в река Уайкейджил от две момчета, които решили да избягат от училище, но вместо това се оплели в мрежите на злата съдба.
Искрящозеленият сааб турбо на Ръскин ме чакаше пред прага на моя хотел. Напоследък двамата с Дейви Сайкс се опитваха да проявяват повече желание за сътрудничество. Сайкс си беше взел един ден отпуска — за първи път през този месец според неговия партньор.
Всъщност Ръскин изглеждаше щастлив да ме види. Той изскочи от колата и раздруса ръката ми, сякаш бяхме първи приятели. Както винаги Ръскин беше облечен като преуспяващ мъж. Черно спортно сако от „Армани“. Черна фланела с джобове.