Според моите подозрения Кейт Мактиърнън смяташе, че все още е пленница. Наблюдавайки нейната битка срещу невидими сили, аз почувствах какъв невероятен боец е тя. Усетих се, че скандирам в нейна подкрепа в болничната стая.
Изявих желание да прекарам при Кейт Мактиърнън повече време. Никой не ми се противопостави. Може би тя щеше да каже нещо все пак. Една фраза или дори една-единствена дума можеше да се окаже безценна следа.
— Сега си в безопасност, Кейт — шепнех аз непрекъснато. Тя като че ли не ме чуваше, но аз продължавах за всеки случай.
Около девет и половина вечерта ме осени една идея — прозрение, на което не можех да устоя. Лекарският екип, прикрепен към Кейт Мактиърнън, вече си беше отишъл. Трябваше да кажа на някой и затова се обадих във ФБР и ги убедих да ми разрешат да позвъня на доктор Мария Руоко в дома й край Роли.
— Алекс, още ли сте в болницата? — попита доктор Руоко, когато вдигна слушалката. Тя изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото ядосана на късното ми обаждане. Вече бях водил с нея доста продължителни разговори през деня. И двамата бяхме учили в „Джонс Хопкинс“ и поговорихме малко за годините в университета. Тя проявяваше голям интерес към случая с Гари Сонеджи и беше чела моята книга.
— Ами да. Просто си седях тук. Опитвах се да си представя как той успява да държи жертвите си в подчинение — започнах аз да излагам теорията си, както и онова, което вече бях направил, за да я проверя. — Помислих си, че може да ги дрогира и в такъв случай вероятно използва нещо засукано. Позвъних в лабораторията ви и попитах за резултатите от токсичния анализ на Кейт Мактиърнън. Те са открили маринол в урината на Кейт.
— Маринол? — доктор Руоко изглеждаше не по-малко изненадана от мен в началото. — Хм. Как, по дяволите, се е снабдил с маринол? Това е направо гръм от ясно небе. И все пак идеята е много умна. Почти брилянтна. Маринолът е добър избор, ако е искал да я държи покорна.
— Не се ли дължат на това днешните й психореакции? — попитах аз. — Тремор, конвулсии, халюцинации — целият комплект съвпада, като се замисли човек.
— Може би сте прав, Алекс. Маринол! Господи. Симптомите, които съпровождат спирането на маринола, поразително приличат на най-страшните форми на делириум тременс. Но откъде знае той толкова много за маринола и начина му на употреба? Не ми се вярва един неспециалист да се справи с това.
И аз се питах същото.
— Дали не е бил подлаган на химиотерапия? Може да е бил болен от рак. Вероятно му се е налагало да взема маринол. Може би е обезобразен по някакъв начин.
— А може би е лекар? Или фармацевт? — предложи доктор Руоко друга хипотеза. Аз също бях размишлявал над тези възможности. Той можеше дори да работи като лекар в Университетската болница.
— Слушайте, нашата любима стажантка би могла да ни каже нещо за него. Можем ли да направим нещо, за да я изведем малко по-бързо от този болезнен етап?
— Ще бъда там след около двайсет минути. Дори по-малко — каза доктор Руоко. — Да видим какво можем да направим, за да измъкнем бедното момиче от кошмарите. Мисля, че и двамата бихме искали да си поговорим с Кейт Мактиърнън.
49
Половин час по-късно доктор Мария Руоко беше с мен в стаята на Кейт Мактиърнън. Не бях споделил откритието си нито с дърамската полиция, нито с ФБР. Исках пръв да говоря със стажантката. Това можеше да е пробив в случая, най-големият досега.
Мария Руоко я преглежда в продължение на почти цял час. Тя беше педант, но не от любов към фактите, а към човека. Беше много привлекателна, пепеляворуса, може би трийсет и пет-шест годишна. Приличаше малко на южняшка красавица, но, така или иначе, беше наистина ослепителна. Запитах се дали Казанова не е следил и доктор Мария Руоко.
— Горкото дете наистина минава през всички кръгове на ада — каза тя. — В системата й има такова количество маринол, което е достатъчно да я убие.
— Чудя се дали това не е била и първоначалната идея — отвърнах аз. — Тя може да е била нарочена за изхвърляне. Дявол да го вземе, искам да говоря с нея.
Кейт Мактиърнън изглеждаше заспала. Неспокоен сън, но все пак сън. В момента, в който ръцете на доктор Руоко я докоснаха обаче, тя простена. Насиненото й лице се изкриви във вцепенена, ужасена маска. Сякаш я наблюдавахме по време на пленничеството. Ужасът бе осезаем, завладяващ.
Доктор Руоко беше изключително нежна, но леките стонове и хлипания продължиха. След това Кейт Мактиърнън най-сетне проговори, без да отваря очи.