— Не ме пипай! Недей! Не смей да ме пипаш, шибано копеле! — крещеше тя. Очите й все още бяха затворени. Всъщност тя ги стискаше много силно. — Остави ме на мира! Мръсен кучи син!
— Какъв език имат тези млади доктори — обърна го доктор Руоко на шега. Тя умееше да пази хладнокръвие под напрежение. — Като цяло са невероятно лишени от благовъзпитаност.
Гледайки Кейт Мактиърнън, аз виждах човек, когото в момента изтезават физически. Отново си помислих за Нейоми. Дали беше в Северна Каролина? Или по някакъв начин се бе озовала в Калифорния? Дали и на нея се случваше същото? Прогоних разстройващото видение от главата си. Проблемите трябва да се решават един по един.
На доктор Руоко й бе необходим още половин час, за да подложи Кейт Мактиърнън на лечение. Сложи я на система с либриум. След това я свърза отново с монитора за отчитане на сърдечната дейност поради множеството наранявания. Когато свърши, стажантката потъна в още по-дълбок сън. Тази нощ тя нямаше да ни каже нито една от своите тайни.
— Харесва ми как работите — прошепнах аз на доктор Руоко. — Добре се справихте.
Мария Руоко ми махна с ръка да изляза с нея. Болничният коридор тънеше в полумрак. Беше много тихо и така злокобно, както става само в болниците през нощта. Отново ме споходи мисълта, че Казанова може да е лекар в същата тази болница. Можеше дори в този момент да е тук, въпреки късния час.
— Направихме всичко, което е по силите ни сега, Алекс. Нека оставим либриумът да си свърши работата. Преброих трима агенти на ФБР, плюс двама от дърамския полицейски елит и всички те пазят младата доктор Кейт Мактиърнън от Кумчо Вълчо тази нощ. Защо не се приберете в хотела? Дремнете малко. Какво ще кажете за малко валиум и за вас, любезни господине?
Казах, че предпочитам да спя в болницата.
— Не смятам, че Казанова ще я преследва и тук, но човек никога не знае. Все пак съществува такава възможност.
„Особено ако Казанова е тукашен лекар“, мислех си аз, но не изразих подозренията си пред Мария.
— Освен това чувствам някаква вътрешна връзка с Кейт. Още от първия път, когато я видях. Може би тя знае за Нейоми.
Доктор Мария Руоко се втренчи в мен. Бях поне трийсет сантиметра по-висок от нея. Заговори с каменен израз на лицето си.
— Вие изглеждате нормален, звучите като нормален понякога, но сте за освидетелстване — каза и се усмихна. Големите й сини очи блеснаха дяволито.
— Да не говорим, че съм въоръжен и опасен — добавих аз.
— Лека нощ, доктор Крос — каза Мария Руоко и ми изпрати въздушна целувка.
— Лека нощ, доктор Руоко. И благодаря — изпратих й и аз целувка, докато тя се отдалечаваше по коридора.
Спах неспокойно на две неудобни кресла, събрани едно до друго в стаята на Кейт Мактиърнън. Пистолетът ми беше в скута. Приятни сънища, няма що.
50
— Кой сте вие? Кой, по дяволите, сте вие?
Висок, пронизителен глас ме събуди. Идваше някъде отблизо. Почти в лицето ми. Веднага си спомних, че се намирам в Университетската болница на Северна Каролина. Спомних си къде точно се намирам в болницата. Бях с Кейт Мактиърнън, нашия безценен свидетел.
— Аз съм полицай — казах с тих, оптимистично успокоителен тон на травмираната стажантка. — Казвам се Алекс Крос. Вие сте в Университетската болница на Северна Каролина. Сега всичко е наред.
Отначало Кейт Мактиърнън изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се разплаче, после се съвзе. Начинът, по който пред очите ми се взе в ръце, ми помогна да разбера как бе оцеляла и от Казанова, и от реката. Пред мен беше жена с изключително силна воля.
— В болницата ли съм?
Думите й звучаха леко завалено, но поне говореше свързано.
— Да — отговорих аз, вдигайки едната си ръка с дланта нагоре. — Сега сте в безопасност. Нека да изтичам и да повикам лекар. Моля ви, веднага се връщам.
Лекото фъфлене продължи, но доктор Мактиърнън беше концентрирана, дори плашещо концентрирана.
— Изчакайте за момент. Аз самата съм лекар. Нека първо си сверя часовника, преди да поканим гости. Просто ме оставете да си събера мислите. Значи сте полицай?
Кимнах. Искаше ми се да направя този момент възможно най-лесен за нея. Идеше ми да я прегърна, да подържа ръката й, да направя нещо ободряващо, но все пак не заплашително, след всичко, през което бе минала през последните няколко дни. Искаше ми се също така да й задам стотици важни въпроси.
Кейт Мактиърнън отвърна поглед от мен.
— Мисля, че той ме дрогираше. Или може би всичко е било сън?
— Не, не е било сън. Използвал е силен опиат, наречен маринол — казах й аз това, което знаехме до този момент. Много внимавах да не тласна Кейт по погрешен път.