Беше пуснал мощния рокендрол, за да може Ана да разбере, че е време да се приготви. Това бе сигнал. Той бе напълно готов за нея. Кана, пълна с топло мляко. Дълга гумена тръбичка с накрайник. Интимен подарък в плетената кошница. Време е да започваме игрите.
54
Казанова не можеше да свали очи от Ана Милър. Въздухът около него като че ли ехтеше. Всичко бе наситено с огромно очакване. Той се чувстваше съвсем леко извън контрол. Не като самия себе си. По-скоро като Джентълмена.
Погледна към своето произведение на изкуството — неговото творение. Осени го една мисъл: Ана не бе изглеждала по този начин за никой друг.
Тя лежеше на голия дървен под в спалнята на долния етаж. Беше гола с изключение на бижутата, които той бе пожелал да си сложи. Ръцете й бяха вързани с кожена връв зад гърба й. Удобна възглавница беше пъхната под задника й.
Съвършените й крака висяха на въже, завързано за една от таванските греди. Ето по този начин я желаеше, ето по този начин си я беше представял хиляди пъти.
„Можеш да направиш всичко, каквото поискаш“, помисли си той.
И той го направи.
По-голямата част от топлото мляко беше вече вътре в нея. За целта беше използвал гумената тръбичка с накрайника.
Тя му напомняше леко за актрисата Анет Бенинг, като изключим факта, че беше негова, а не трепващ и угасващ образ на някакъв си екран. Тя щеше да му помогне да преодолее загубата на Кейт Мактиърнън и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Ана не беше вече толкова високомерна, нито толкова недостъпна. Винаги му е било любопитно колко му трябва, за да пречупи някого. Обикновено не чак толкова много. Не и в това време на страхливци и мръсни копелета.
— Моля те, махни това. Не ми причинявай това. Аз бях послушна, нали? — пламенно се молеше Ана. Тя имаше толкова красиво и интересно лице — в щастие и особено в мъка.
Всеки път, когато заговореше, бузите й внезапно поруменяваха. Той запомни погледа и всичко, което можеше, от този особен, тъй ценен момент. Подробности, за които щеше да бленува по-късно. Като например точния ъгъл, под който се спускаше гърбът й.
— Нищо няма да ти стане, Ана — каза й той доверително. — Устата й е зашита. Аз лично я заших. Змията е безвредна. Няма да те нарани.
— Ти си болен и извратен — внезапно му се озъби Ана. — Садист!
Той просто поклати глава. Искаше да види истинската Ана и ето я — поредната озъбена змия.
Казанова погледна млякото, което бавно се процеждаше през ануса й. Същото направи и малката черна змия. Сладкият аромат я примамваше по дървения под на стаята. Гледката беше почти величествена. Това наистина беше образ, достоен за красавицата и звяра.
Черната змия спря и предпазливо застана нащрек, след това неочаквано протегна глава. Главата гладко се плъзна в Ана Милър. Черната змия ловко се нави на колело и продължи да се плъзга напред.
Казанова внимателно гледаше как прекрасните очи на Ана се разширяват. Колко други мъже бяха виждали това? Колко други мъже бяха изпитвали нещо подобно на онова, което чувстваше той в този момент? Колко от тези мъже бяха живи?
За първи път беше чул за тази сексуална практика за разширяване на ануса по време на пътуванията си в Тайланд и Камбоджа. Сега той самият изпълни церемонията. Това го накара да се почувства много по-добре — заради загубата на Кейт, заради другите загуби.
Това бе изисканата и изненадваща красота на игрите, които той бе избрал да играе в своето скривалище. Той ги обичаше. Вероятно не би могъл да си наложи да спре.
И никой друг не можеше. Нито полицията, нито ФБР, нито доктор Алекс Крос.
55
Кейт все още не можеше да си спомни много неща за деня, в който бе избягала от ада. Тя се съгласи да я хипнотизирам, или поне да опитам, макар да смяташе, че естествената й защита може да се окаже прекалено силна. Решихме да направим това късно през нощта в болницата, когато тя щеше да е вече изморена и може би по-податлива.
Хипнотизацията може да бъде относително прост процес. Най-напред помолих Кейт да си затвори очите, след това да диша дълбоко и равномерно. Може би най-сетне щях да се срещна с Казанова през тази нощ. Може би щях да го видя как действа през очите на Кейт.
— Прочистете мозъка си, доколкото можете, Кейт — казах аз.
— Не съм убедена, че е желателно — усмихна се тя. — Точно сега там вътре е фраш с какво ли не. Като стар прашасал таван, натъпкан с неотваряни скринове и ракли.
Гласът й започваше да става леко сънлив. Това бе обнадеждаващ знак.
— Сега просто бройте от сто до едно. Започнете, когато сама решите — казах й аз.