Една келнерка, приятелка на Кейт, ни заведе на почетната маса до големия прозорец, който гледаше към улицата. Жената се оказа кандидат на философските науки, както ми съобщи Кейт. Верда, келнерката-философ на Чапъл Хил.
— Как ти харесва да бъдеш знаменитост? — бъзнах Кейт, докато сядахме.
— Мразя това. Мразя го — каза тя през здраво стиснати зъби. — Слушай, Алекс, дай да се нафиркаме до козирката, а?
— Аз искам текила, халба бира и малко бренди — поръча тя на Верда. Келнерката-философ се намръщи и сбърчи нос.
— За мен същото — добавих аз. — След като сме в студентски град…
— Това изобщо не е терапия — каза Кейт, като видя гърба на Верда. — Просто ще кажем майната му на всичко.
— Това звучи като терапия — отбелязах аз.
— Ако си прав, значи и двамата сме на кушетката.
Около един час разговаряхме за какво ли не: коли, селски и градски болници, съперничеството между Университета на Северна Каролина и „Дюк“, готическата литература на Юга, робството, раждаемостта, лекарските заплати и кризата в здравеопазването, текстовете на песните в рокендрола и блуса, една книга, която и двамата бяхме харесали: „Английският пациент“. От самото начало установихме, че сме в състояние да общуваме без задръжки. Още от първия миг в Университетската болница между нас запрескачаха някакви ярки искри.
След първия алкохолен блицкриг преминахме към бавно посръбване — аз пиех бира, Кейт мина на вино. Бяхме малко замаяни, но нищо катастрофално. Кейт беше права за едно нещо. Определено имахме нужда от някакво освобождаване от стреса.
На третия час в бара Кейт ми разказа една истинска история за себе си, която ме шокира не по-малко от отвличането й. Кафявите й очи бяха огромни, когато се впусна в разказа си. Те блестяха в приглушената светлина на бара.
— Нека точно сега да ти разкажа това. Южняците обичат да разказват истории, Алекс. Ние сме последните пазители на свещената устна история на Америка.
— Разкажи ми, Кейт. Обичам да слушам истории. Толкова много, че превърнах това в своя професия.
Кейт сложи ръка върху моята.
— Имало едно време едно семейство Мактиърнън от Бърч. Те били една щастлива компания, Алекс. Здраво свързани, особено момичетата: Сюзан, Марджъри, Кристин, Керъл Ан и Кейт. Кристин и аз бяхме най-малките — близначки. Освен това имахме Мери, нашата майка и Мартин, нашия баща. Няма да приказвам много за Мартин. Майка ми го натири, когато бях на четири години. Той беше властен и понякога жалък като настъпена пепелянка. Да върви по дяволите. Вече съм пратила баща си в историята.
Кейт продължи така известно време, но после млъкна и се взря в очите ми.
— Казвал ли ти е някой какъв фантастичен слушател си ти? Караш ме да си мисля, че се интересуваш от всичко, което трябва да изприказвам. Никога не съм разказвала цялата история, Алекс.
— Ами аз всъщност се интересувам от всичко, което трябва да изприказваш. Чувствам се добре от това, че споделяш с мен, че ми се доверяваш.
— Вярвам ти. Това не е много щастлива история, така че трябва много да ти вярвам.
— Усещам това — казах аз. Отново ме порази красотата на лицето й. Очите й бяха много големи и прекрасни. Устните й не бяха нито прекалено пълни, нито прекалено тънки. Това продължаваше да ми напомня защо Казанова я беше избрал.
— Сестрите ми, майка ми, всички бяха толкова големи, когато бях дете. Аз бях техният мъничък роб и домашен любимец. В къщата не влизаха много пари, така че винаги имаше много работа. Отглеждахме си собствени зеленчуци и плодове, правехме си конфитюр. Вземахме да перем и гладим чужди дрехи. Сами се оправяхме с дърводелските проблеми, спуканите тръби, поправките по колата. Бяхме щастливи, обичахме се. Все се смеехме и пеехме последните хитове, чути по радиото. Четяхме много и говорехме за всичко — от правото на аборт до готварските рецепти. Чувството за хумор беше задължително в нашата къща. Не бъди толкова сериозна беше най-популярният израз между нас.
Най-накрая Кейт ми разказа какво се е случило със семейство Мактиърнън. Нейната тайна изплува на повърхността с развълнуван порив, който помрачи лицето й.
— Марджъри се разболя първа. Диагнозата беше рак на яйчниците. Умря на двайсет и шест години. Вече имаше три деца. След това една след друга си отидоха Сюзан, близначката ми Кристин и майка ми. Всички от рак на белия дроб или яйчниците. Останахме Керъл Ан, аз и баща ми. Двете с Керъл Ан се шегувахме, че сме наследили лошата сприхава жилка на баща ни и затова сме обречени да умрем от най-долен инфаркт.
Изведнъж Кейт наклони глава надолу и настрани. След това отново ме погледна.