— Канех се да кажа, че не знам защо ти разказвам това. Но всъщност знам. Аз те харесвам. Искам да ти бъда приятелка. Искам ти да ми бъдеш приятел. Възможно ли е?
Понечих да кажа нещо за чувствата, които изпитвам в момента, но Кейт ме спря. Тя постави върха на пръстите си върху устните ми.
— Не ставай сантиментален. Не ме питай нищо повече за сестрите ми. Кажи ми нещо, което не си казвал никога на други хора. Кажи ми го бързо, преди да си размислил. Сподели една от големите си тайни, Алекс.
Не се замислих какво да кажа. Просто оставих историята да изплува сама. Така изглеждаше най-честно след онова, което Кейт ми разказа. Освен това исках да споделя нещо с нея, да й се доверя, или поне да проверя дали мога.
— Отписах се, след като жена ми Мария умря — казах на Кейт една от моите тайни, едно от нещата, които бях запечатал дълбоко в себе си. — Всяка сутрин си обличам дрехи и лице за пред обществото, а понякога препасвам и пистолета… но се чувствам празен през повечето време. Имах една връзка след Мария, но нищо не излезе. Провали се по зрелищен начин. Сега не съм готов да бъда с някого. Не знам дали изобщо някога ще бъда готов.
Кейт се втренчи в очите ми.
— О, Алекс, грешиш. Толкова си готов — рече тя без сянка от съмнение в очите и гласа си.
— Аз също искам да бъдем приятели — казах най-накрая. Беше нещо, което казвам рядко и никога толкова бързо.
Когато се взрях в Кейт през масата, над горящия фитил на топящата се свещ, аз отново си спомних за Казанова. Ако не друго, той поне беше много добър съдник на женската красота и характер. В това отношение беше почти съвършен.
58
Харемът предпазливо крачеше към голямата дневна в края на извития коридор в тайнствената отвратителна къща. Тя беше на два етажа. На долния имаше една-единствена стая. На горния поне десет.
Нейоми Крос пристъпваше внимателно сред другите жени. Беше им казано да отидат в общата стая. Откакто беше там, броят на пленничките варираше от шест до осем. От време на време някое момиче изчезваше, но винаги се намираше ново, което да заеме освободеното място.
Казанова ги чакаше в дневната. Беше си сложил една от маските. Тази беше рисувана на ръка с бели и яркозелени ивици. Празнична. Беше облечен в златиста роба, а под нея беше гол.
Стаята бе широка и обзаведена с вкус. Подът беше постлан с ориенталски килим. Стените бяха снежнобели и прясно боядисани.
— Заповядайте, заповядайте, момичета. Не се стеснявайте. Не се притеснявайте — каза той от дъното на стаята. Имаше два пистолета — един електрически и един обикновен и беше заел предизвикателна поза.
Нейоми си представи как той се усмихва зад маската. Повече от всичко друго искаше да види лицето му, само веднъж, и после да го изтрие завинаги, да го разбие на малки парченца и да смели парченцата, така че нищо да не остане. Почувства, че сърцето й подскочи, когато влезе в голямата великолепна дневна. Цигулката й лежеше на масата до Казанова. Беше взел нейната цигулка и бе я донесъл на това гадно място.
Казанова се въртеше във валсова стъпка под ниския таван на стаята като призрак на някакъв изискан маскарад. Умееше да демонстрира класа, дори галантност. Държеше се самоуверено.
Запали си женска цигара със златна запалка. Спря да си поговори с всяко от своите момичета. Докосваше ту някое голо рамо, ту буза, ту нечия дълга руса коса.
Всички жени изглеждаха ослепително. Бяха облекли собствените си прекрасни дрехи и се бяха гримирали грижливо. Ароматът на парфюмите им изпълваше стаята. Само да можеха да се нахвърлят вкупом върху него, помисли си Нейоми. Трябваше да има начин да повалят Казанова.
— Както някои от вас вероятно са се досетили вече — повиши глас той, — очаква ни приятна изненада. Малка нощна музика.
Той посочи Нейоми и я повика с пръст към себе си. Винаги бе внимателен, когато ги събираше всички заедно. Електрическият пистолет беше в ръката му, но го държеше нехайно.
— Моля те, изсвири ни нещо — каза на Нейоми. — Каквото искаш. Нейоми свири на цигулка, и то прекрасно. Не се стеснявай, скъпа.
Нейоми не можеше да свали очи от Казанова. Робата му бе разтворена и те можеха да виждат голото му тяло. Понякога караше някоя жена да свири, да пее, да чете стихове или просто да разказва за живота си преди ада. Тази нощ бе ред на Нейоми.
Тя знаеше, че няма избор. Беше длъжна да бъде смела, да изглежда самоуверена.
Взе цигулката, нейния скъпоценен инструмент, и стотици болезнени спомени я заляха. Като всяка чернокожа жена, тя се бе научила да пази самообладание. Сега то й бе необходимо повече от всякога.