Тя отчаяно искаше да види слънчево синьо небе, трева, готическите кули на университета, издигащите се една над друга тераси в парковете на Сара Дюк Гардънс и дори мътносивото великолепие на река Потомак у дома във Вашингтон.
Най-накрая стана от удобното кресло до леглото, направи няколко много, много бавни крачки по голия дървен под и застана до заключената врата, притиснала буза до студеното дърво.
Трябва ли да извърша тази лудост, поколеба се тя. Трябва ли да подпиша собствената си смъртна присъда?
С мъка сдържаше дъха си. Заслуша се в звуците на тайнствената къща — дори в най-незначителните. Стените бяха звукоизолирани, но ако човек вдига достатъчно силен шум, из призрачната къща все пак се разнасяше някакъв слаб шум.
Повтори наум онова, което се готвеше да изрече дума по дума.
Казвам се Нейоми Крос. Къде си Кристин? Зелени очи? Реших, че си права. Трябва да направим нещо… Трябва да направим нещо заедно… Той няма да се върне.
Беше премислила този момент или поне така се надяваше, но просто не можеше да произнесе думите на глас. Тя разбираше, че заговорниченето срещу него може да означава смърт за нея.
Кристин Майлс я беше викала няколко пъти през последните двайсет и четири часа, но Нейоми не бе откликнала. Беше им забранено да разговарят и тя бе видяла предупреждението. Обесената жена преди няколко дена. Бедната Ана Милър. Тя също беше студентка по право.
Нищо не чуваше, поне в този момент. Неподвижността на тишината. Тихото жужене на вечността. Никога не се чуваше шум на коли. Нито веднъж не изгърмя ауспух, дори отдалече не избибитка клаксон. Нямаше дори тътен на прелитащи самолети.
Беше решила, че по всяка вероятност се намират под земята. Той ли беше построил този подземен комплекс? Той ли го бе обмислил до най-малките подробности, той ли бе мечтал за него, той ли го бе построил в изблик на психопатски бяс и енергия? Май точно така бе станало.
Тя се подготвяше да наруши тишината. Трябваше да говори с Кристин, със Зелените очи. Устата й бе тъй суха. Имаше чувството, че е пълна с памук. Най-сетне облиза устните си.
— Кълна се в Господа и дявола, аз съм способна да убивам. Ще го убия, кълна се — прошепна на себе си. — Аз мога да го убия, ако ми се удаде възможност.
„Аз мога да убия Казанова. Аз мога да извърша убийство. Дотам съм се докарала“, помисли си тя и си наложи да задуши риданията.
Най-накрая извика с висок, силен глас:
— Кристин, чуваш ли ме? Кристин? Аз съм Нейоми Крос!
Тя трепереше и горещи сълзи се стичаха по бузите й. Беше се обърнала срещу него и шибаните му свещени правила.
Зелените очи отговори веднага. Гласът на другата жена й прозвуча тъй прекрасно.
— Чувам те, Нейоми! Мисля, че се намирам само на няколко врати от теб. Чувам те отлично. Продължавай да говориш. Сигурна съм, че той не е тук.
Нейоми престана да мисли в какво се забърква. Може и да беше тук, може и да го нямаше. Това вече нямаше значение.
— Той ще ни убие — извика тя. — Нещо се е променило! Той ще ни убие със сигурност. Ако ще предприемаме нещо, трябва да го направим при първия удобен случай.
— Нейоми е права! — Гласът на Кристин беше леко приглушен, сякаш идваше от дъното на кладенец. — Всички ли чувате Нейоми?
— Имам една идея, която бих искала да обмислите — заговори Нейоми още по-силно. Сега вече държеше да продължи този разговор. Всички трябваше да я чуят, всички пленени жени. — Следващия път, когато ни събере заедно, трябва да го нападнем. Ако се хвърлим срещу него всички наведнъж, той би могъл да рани някоя от нас. Но не може да спре всички! Какво мислите?
В този момент тежката дървена врата към стаята на Нейоми се отвори с рязък звук. Вътре нахлу светлина.
Нейоми гледаше с вцепеняващ ужас как вратата се плъзга на пантите си. Не бе в състояние нито да помръдне, нито да промълви дума.
Сърцето й биеше до болка в гърдите, блъскаше се и тя не можеше да си поеме дъх. Имаше чувството, че всеки миг ще умре. Той е бил тук, изчаквал е, слушал е през цялото време.
Вратата се отвори изцяло.
— Здравейте, казвам се Уил Рудолф — каза високият красив мъж с приятен глас. — Много ми допада вашият план, но не мисля, че е осъществим. Нека ви обясня защо.
86
Малко преди девет часа сутринта в сряда аз се намирах на международното летище „Роли-Дърам“. Кавалерията пристигаше. Идваха свежи сили. Отборът на Сампсън отново беше в града.
В пълен контраст с ужаса и параноята, които пълзяха навред из улиците на Дърам и Чапъл Хил, подранилите бизнесмени, изглежда, бяха забравили бедата, обличайки тъмните си изгладени костюми и вратовръзки на цветя с марката на „Нийман Маркъс“ и „Дилърд“. Това ми харесваше. Браво на тях. Отрицанието също е подход.