Казанова се запита дали някой е успял да го проследи в лабиринта на медицинския център. Алекс Крос например? Не беше изключено. Доктор Крос притежаваше доста впечатляваща издръжливост. Той беше надхитрил онзи лишен от въображение тип, дето досаждаше на дечицата, онзи елементарен психопат от Вашингтон.
Крос трябваше да бъде отстранен, преди той и Уил Рудолф да напуснат района в името на по-големи и по-примамливи подвизи. В противен случай щеше да ги преследва до ада и обратно.
Казанова влезе в корпус №2 от лабиринта на тъй нареченото Византийско крило на болницата. Оттук се минаваше за моргата и ремонтно-техническия отдел, така че пешеходният трафик обикновено не бе натоварен.
Хвърли поглед към дългия снежнобял коридор зад себе си. Никакви преследвачи. И заедно с това никакви водачи в това безхарактерно, безмозъчно време.
Може би те все още не знаеха за него. Може би не бяха се досетили за нищо. Но в края на краищата щяха да се досетят. Имаше следи. Всичко можеше да се проследи чак до случая с Роу Тиърни и Том Хъчинсън. Неразгаданото убийство на златната двойка. Самото начало за него и Уил Рудолф. Господи, колко беше щастлив, че приятелят му се върна. Винаги се чувстваше по-добре, когато Рудолф беше наблизо. Рудолф разбираше желанието и най-вече свободата. Рудолф разбираше самия него както никой друг на този свят.
Казанова се затича по излъскания коридор на медицинския център. Звукът на чаткащите по пода крачки отекна в празното пространство. След няколко минути беше в четвърти корпус, който се намираше чак на противоположната североизточна страна на болницата.
Погледна още веднъж назад.
Никой не го беше проследил. Никой не се бе досетил до този момент. И може би никога нямаше да се досети.
Излезе на ярко осветения, почти оранжев паркинг. Един черен джип беше паркиран близо до сградата и той безгрижно се качи в него.
Колата имаше регистрационен знак, че принадлежи на доктор на медицинските науки от Северна Каролина. Още една от неговите маски.
Той отново се чувстваше силен и сигурен в себе си. Усещаше се замайващо свободен и жив тази нощ. Това бе опияняващо. Всъщност може би му предстояха едни от най-хубавите часове в живота. Имаше чувството, че може да полети в коприненочерната нощ.
Потегли, за да си прибере жертвата, която му се полагаше.
Доктор Кейт Мактиърнън отново беше на ред.
Тя му липсваше толкова много.
Той я обичаше.
90
Джентълмена отново беше в акция. Доктор Уил Рудолф неумолимо крачеше в нощта към нищо неподозиращата си плячка. Жизнените му сокове кипяха. Клокочеха. Отиваше на домашно повикване, както повеляваше дългът на всеки изтъкнат лекар или поне на онзи, който е истински загрижен за своите пациенти.
Казанова не искаше той да скитори по улиците на Дърам или Чапъл Хил. Всъщност беше му забранил. Лесноразбираемо, достойно за уважение, но неизпълнимо желание. Те отново работеха заедно. Освен това през нощта опасността беше минимална и наградата определено си заслужаваше риска, че и отгоре.
Предстоящата сцена от драмата трябваше да бъде изпълнена перфектно и той бе човекът, който може да я осъществи. Уил Рудолф беше убеден в това. Той нямаше никакъв емоционален багаж. Никаква ахилесова пета. Докато Казанова имаше… Казваше се Кейт Мактиърнън.
По някакъв странен начин, помисли си той, тя се бе превърнала в негов съперник. Казанова се бе привързал по особен начин към нея. Тя беше много близо до „любимата“, която неговият приятел твърдеше, че търси с цялата си страст. Точно поради това представляваше опасност за необикновените му взаимоотношения с Казанова.
Докато караше към Чапъл Хил, той се замисли за своя „приятел“. Нещо между тях се бе променило и това го изпълваше с още по-голямо удовлетворение. Самият факт, че бяха разделени почти цяла година, го бе накарал да оцени тяхната странна взаимовръзка. Нямаше никой друг, с когото да може да си поговори — нито един човек в целия свят.
„Колко тъжно — помисли си Рудолф. — Колко забавно.“
По време на тази година в Калифорния Уил Рудолф си беше припомнил прекалено добре изгарящата самота, която бе изпитвал като момче. Беше израснал във форт Браг, Северна Каролина, а после и в Ашвил. Беше син на един офицер, стара армейска пушка, истински син на Юга. Още от самото начало бе проявил достатъчно разум, за да поддържа фасадата: отличен студент, благовъзпитан, готов да помогне, социални добродетели, надминаващи всички очаквания. Съвършеният джентълмен. Никой не се беше досетил за истинските му желания и нужди… и точно поради това самотата му бе тъй непоносима.