Лора Лей
Целувка за Коледа
(книга 19 от "Породите")
Първа глава
Вълчата планина, Съединението на Вълчите породи
Хейвън, Колорадо
Имаше нещо в снега, което Джесика Рейнс винаги бе обичала. Едно чувство за топлина въпреки студа. Едно чувство на почуда, останало от детството, което винаги бе изпитвала.
Сега, докато се движеше през меката, тежка белота, падаща около нея, Джесика изобщо не се чувстваше като дете. На двадесет и четири тя се чувстваше стара, изхабена и уморена.
Коледа наближаваше. Лампички висяха навсякъде около Съединението на Вълчите породи, прозорците бяха осветени в празничните цветове за сезона, а украсените дървета блестяха весело в зимната нощ.
Коледа наближаваше, а Джесика никога не се беше чувствала по-малко празнично.
Снегът обаче бе красив. Беше го пропуснала миналата година по време на престоя си в подземните клетки, където Вълчите породи я държаха затворена. Защото тя беше предател. Макар и против волята си, все пак бе предала същите хора, които бяха вярвали толкова силно в нея. Дори когато го бе направила, безпомощна пред бушуващите си чувства, Джесика се бе гневила, борила и крещяла мълчаливо. И все пак беше скрила информацията, препредавала отбранителните маневри и разкривала местонахожденията на Алфа Вълка и неговата половинка, както и тази на заместника му, на баща си.
Обществото за чиста кръв, с което той работеше, почти ги бяха убили. Ако тя не беше намерила смелост да изкара две от половинките от домовете им преди нападението, те щяха да са мъртви.
Джесика прокара пръсти през косата си, подръпвайки нежните кичури, докато се опитваше да разбере предателството на баща си. Беше я изпратил на сигурна смърт. Сигурно го е знаел. Наркотикът, който беше сложил в храната и напитките, когато тя го посети; заповедите, които й бе дал — без съмнение е знаел, че ще бъде заловена и че ще намери смъртта си. И все пак го беше направил.
Тя дори не можеше да го попита защо го бе сторил. Сега той беше мъртъв. Обществото, в което членуваше, бе разпуснато. Едвърт, малкото градче отвъд стените на Съединението на породите, беше под контрола на Вълците, но Джесика все пак се измъчваше.
Беше изгубила всичко заради омразата на баща си към съществата, които не са искали да бъдат създадени. Същества, решени да оцелеят сега, когато съществуваха. Той беше пожертвал дъщеря си, а след това и собствения си живот за нищо.
Джесика вдигна лице към падащия сняг и се престори, че влагата по кожата й е от топенето му. Но не беше така. Бяха сълзи и тя го знаеше. Баща й не беше единственият погубил се в желанието си да унищожи Породите. Джесика също бе изгубила много повече, отколкото някой можеше да си представи.
Младата жена спря, облегна се на дебелия ствол на високия дъб и се взря в небето, покрито с гъсти, тъмни облаци. Снегът ставаше все по-гъст и тежък. Изведнъж се бе засилил зловещо, сякаш природата се опитваше да отмъсти за ненаказани престъпления.
Или на нея.
Намръщи се на въображението си, тръсна глава и се насочи забързано обратно към колибата, от която бе излязла. Рязкото движение бе последвано от силен изстрел и парче от кора удари лицето й.
Последва миг на удивление, само миг, докато мисълта, че някой стреля по нея, връхлетя съзнанието й. Хвърли се зад дървото, сърцето й препускаше, а страхът обзе цялото й същество.
Някой току-що бе стрелял по нея.
Тя се намираше насред гората без палто, без оръжие, без охрана. Намираше се на незащитено място, където не би трябвало да има нужда от защита.
Сега какво?
Огледа мрачния, зимен пейзаж, борейки се да си поеме дъх въпреки ускорения си пулс, докато се опитваше да мисли бързо и логично.
Не можеше нито да види, нито да усети някого. Точно сега би дала всичко за онези готини супер сетива, които Породите притежаваха. Свръхестествен слух, зрение и обоняние щяха да й послужат много добре в този момент.
Не можеше да остане там дълго, каза си тя. Трябваше скоро да се размърда или стрелецът можеше да заобиколи, докато не попадне в полезрението му, и тогава нямаше да може да му избяга.
Имаше само един начин на действие. Джесика се хвана здраво за грапавия ствол на дървото, преметна се около него и хукна към големите скали и камъни наблизо.
Зад гърба й избухна стрелба. Буците пръст, полетели нагоре, я удряха, докато бягаше. Успя да се шмугне зад уютната защита на камъните и потръпна, когато още един куршум експлодира в ръба на голямата скала.