Бе изминала повече от година, откакто Джесика беше посетила козметичен салон. Не изпитваше никакво съчувствие към момичето.
— И си скъсах дънките. — Ашли погледна към краката си, сякаш другата жена не беше казала нищо.
— Изчакай година и скъсаните дънки ще излязат отново на мода. — Джесика сви рамене, като се стараеше да не показва нервността си от безмълвния, мрачен Хоук, който я пронизваше с поглед.
— Тя е напаст. — Ашли отново посочи с пръст в нейната посока. — Отказва да стои мирна. Опитва се да се измъкне. Никога не приема заповеди и никога, при никакви обстоятелства, не споделя газираната си вода с мен.
Джесика се подсмихна. Обичаше газирана вода, а да се сдобие с нея не беше лесно. Повечето Породи отказваха да й вземат нещо от града и когато успееше да получи, гледаше да си я скрие. Няколко пъти обаче я бе споделяла с Ашли, а тя никога не се отплащаше.
Изключително неблагодарна, заключи Джес. Ето защо отказваше вече да поделя.
— Свободна си за остатъка от деня, Аш — изръмжа Хоук, без да откъсва поглед от Джесика, сякаш бе прокълнат да остане завинаги в тъмнината.
Ноздрите на Ашли пламнаха от раздразнение, погледът й се плъзна към Хоук, след което се върна отново върху другата жена.
— Някой трябва просто да я застреля и да ни избави от страданието.
— Някой почти го направи — информира я Хоук.
Думите му я накараха да спре, очите й се присвиха върху Джес, а нацупеното разглезено изражение се трансформира в хладна, опасна решителност.
— Някакви заповеди? — попита тя. — Освен да си тръгна?
— Да си в готовност — нареди, без да сваля поглед от половинката си. — Сигурен съм, че скоро ще имаш привилегията да прекараш повече време тук.
Този път нямаше остроумни забележки. Ашли кимна бързо и сериозно, след което тръгна към вратата, отвори я и се измъкна толкова бързо, колкото Хоук бе издърпал Джесика на влизане.
— Ашли не може да бъде измамена лесно — заяви Породата лениво, като я погледна. — Как успя да я вкараш в мазето?
Джесика го погледна насмешливо и поклати ханш.
— Газирана вода. Казах й, че имам запаси долу и не слизам за нея.
— Газирана вода. — Хоук поклати глава. — Това момиче ще съсипе стомаха си с този боклук. Или ще те застреля за една. Откъде взе този път?
Джес стисна устни. Нямаше начин да предаде източника си. Последния път много неразумно бе казала кой я снабдява и Породата беше прехвърлена към неизвестен екип.
— Нямаш право да ги ограничаваш. — Джесика отпусна скръстените си ръце и се отправи към кухнята и плота с кафеварката и безкофеиновото кафе.
Още едно „не, не“. Кафе с кофеин.
— А ти нямаш право да излагаш на опасност здравето си. — Разбира се, Хоук я последва. — Доктор Армани те предупреди, че напитките могат да имат неблагоприятен ефект върху теб, но ти все още ги пиеш.
— И все още няма неблагоприятни ефекти. — Тя се обърна към него с напрегната усмивка и се хвана за плота зад гърба й. — Ти ограничи газираните ми напитки, кафето и шоколада ми. Не мога да напускам Хейвън, нито да се свържа с приятелите си. Мислех, че съм свободна, Хоук.
Това беше решението на Трибунала на Породите преди три месеца. Джесика е била упоена, принудена да следва получените заповеди, и все пак беше успяла да спаси жените, които Обществото за чиста кръв се бяха опитали да унищожат. Бяха й върнали свободата, но беше толкова ограничена, че понякога Джес се чудеше дали има някаква разлика от затвора, който бе понасяла преди.
— Ти си свободна. — Но дори в тона му можеше да се усети истината, че е всичко друго, но не и това.
Клатейки глава, младата жена му хвърли подигравателна усмивка, след което се отблъсна от плота и тръгна обратно към всекидневната.
— Вече можеш да си тръгваш. Както виждаш, жива и здрава съм. Не се нуждая повече от теб.
— А някога нуждаела ли си се?
В гласа му имаше една опасна, предупредителна нотка, която я накара да спре до вратата. Джесика се втренчи в камината в другия край на стаята, опитвайки се да се въздържи да не се обърне към него. Напомни си, че болката, която усеща в гърдите си, е страничен ефект от страха, а не от някакво друго чувство.
— Веднъж — отвърна най-сетне. — Това донесе ли ми нещо добро?
Не му даде възможност да отговори. Прекоси всекидневната и отиде в спалнята си, където затвори вратата тихо.
Веднъж беше плакала за него. Лежеше върху металното сгъваемо легло, ридаеше във възглавницата си и се молеше той да й помогне, или поне да я посети, да й даде възможност да обясни. Просто да говори с нея.