— Дали ще намерят глиган, мамо? — попита шепнешком малкото момиче, възседнало петнисто пони, сплашено от изпълнената с очакване тишина. То държеше малък лък и вече бе приготвило стрелата си.
Гуинивър погледна усмихнато голямата си дъщеря.
— Сигурна съм, че ще намерят, Пен. Много пари ми струваше да напълня гората с глигани — за да си ловуваме на воля.
— Денят е много горещ, милейди. При такъв пек глиганите почти не се показват — извини се главният ловец и по лицето му пролича, че му е много мъчно да разочарова детето.
— Но днес е рожденият ми ден, Грийни. Обещахте ми, че на рождения си ден ще убия глиган! — извика сърдито малката.
— Даже Грийни не може да прави чудеса — успокои я майката и в тона й прозвуча лек укор. Детето веднага кимна на ловеца и му се усмихна дружелюбно.
— Аз те разбирам, Грийни, но… — Тя въздъхна и извинението загуби силата си. — Виж, аз казах на сестра си, че на рождения си ден ще убия глиган, и ако не го направя, тя непременно ще убие глиган на своя.
Тъй като познаваше лейди Филипа, главният ловец изобщо не се усъмни, че тя ще има повече успех от сестра си с първия си глиган и със сигурност ще се завърне със скъпоценна плячка на десетия си рожден ден. За щастие не му се наложи да отговори, тъй като в този миг прозвуча сигналът, пронизителен и тревожен, следван от шумове в гъсталака. Кучетата се разлаяха бясно и задърпаха каишките си. Конете затанцуваха неспокойно и издуха ноздри. Напрежение изпълни въздуха.
— Това не е наш рог — прошепна смаяно главният ловец.
— Обаче глиганът е наш — отвърна успокоително лейди Гуинивър. — Ела, Пен. — Тя пришпори млечнобялата си кобила и прекоси полянката на път към дърветата, между които се чуваше шумно чупене на съчки. Детето я последва на понито си, а Грийни наду рога си. Пуснаха кучетата и животните се втурнаха към плячката, следвани от ловците.
Между дърветата се виеше тясна пътека. Там беше спрял глиганът, червените му очички святкаха заплашително. Той издаде гневно ръмжене и сведе глава със страшните остри зъби.
Пен вдигна лъка си. Пръстите й трепереха от възбуда. Глиганът се втурна право срещу понито на детето.
Гуинивър вдигна своя лък и изпрати една стрела към нападателя. В същия миг от другата страна профуча втора стрела и улучи глигана в тила. Стрелата на Пен, изпратена с известно закъснение поради страха и вълнението на детето, падна на земята. Въпреки двете стрели в тялото си глиганът продължи нападението, тласкан от дива ярост. Пен изпищя, когато животното се приготви за скок и бивните му заплашиха да се забият в гърдите на понито й.
В този миг в тила на глигана се заби още една стрела и той рухна в краката на понито. Ужасеното животно се изправи на задните си крака и детето се вкопчи в гривата му.
Непознат ездач изскочи от гъсталака встрани и сграбчи юздите на понито тъкмо преди то да се втурне в панически бяг. Кончето изцвили сърдито, изпръхтя и отново се надигна на задните си крака. Мъжът успя да хване детето точно когато то полетя към земята. Понито нервно затропа с копита. Още няколко мъже изскочиха от храсталака и застанаха срещу ловците на Гуинивър.
Пен вдигна поглед към мъжа, който я бе настанил пред себе си на седлото. Никога не беше виждала толкова сини очи.
— Всичко наред ли е? — попита тихо той.
Тя кимна, все още твърде развълнувана, за да говори. Гуинивър насочи коня си към тях.
— Приемете благодарността ми, сър! — Тя огледа любезно, но изпитателно мъжа и придружителите му. — Кой язди в земите на Малори?
Мъжът се приведе и постави Пен на гърба на вече успокоилото се пони. Вместо да отговори, той на свой ред зададе въпрос:
— Предполагам, че вие сте лейди Гуинивър?
В погледа му имаше предизвикателство. И Гуинивър като дъщеря си помисли, че никога не е виждала толкова сини очи, ала тя прочете враждебност в неподкупния поглед. Любезната усмивка изчезна и тя инстинктивно вирна брадичка.
— Да, макар че не знам откъде ви е известно. Вие се намирате на моя земя, сър, и простреляхте мой глиган!
— Стори ми се, че имате нужда от помощ — отбеляза той.
— Стрелях точно — възрази тя и очите й блеснаха недоволно. — Не се нуждаех от помощ. Ако наистина беше така, ловците ми щяха да се намесят.
Мъжът огледа групата мъже, видя кучетата, които отново бяха вързани, и вдигна рамене, като че те не заслужаваха вниманието му.
Гуинивър усети растящ гняв.
— Кой сте вие, навлязъл без разрешение в земите на Малори?
Мъжът я огледа замислено. Погледът му обхвана гордо изправената фигура на седлото. Не пропусна да отбележи елегантния костюм за езда, украсен с избродирани лози, колосаната бяла яка, вдигната на тила, за да създаде прекрасна рамка за малката глава, тъмнозеленото було, прихванато с тънка диадема, пшениченорусите къдрици, нападали по челото. Очите й бяха тъмно виолетови, като зрели сливи. Миниатюрата ме е лъгала, каза си той. А може би очарованието и красотата на младото момиче от портрета бяха отстъпили място на завладяващата прелест на зрелостта.