Точно тогава Кайла погледна към тях.
— О, най-сетне изпълзяхте от леглото — извика им тя. — Дики е оседлал конете ви. Да вървим!
Препуснаха заедно около езерото.
— Доста добре седиш на седлото, но не те бива толкова, колкото с въдицата — каза Кайла на Хектор. — Къде си научил всички тези неща?
— Израснах в малко ранчо за говеда в Кения. Вършехме цялата си работа с коне и имахме поток с пъстърва в планините.
Продължиха в галоп по пътеката край гората, като подплашиха едър лос и го накараха да побегне уплашено нагоре по склона.
— Хек, ще те заведа да се запознаеш с татко — извика му Кайла.
Без да изчака протестите на майка си, тя ги поведе в галоп по стръмната виеща се пътека. Гората свърши внезапно. Мавзолеят се издигаше пред тях на самия връх, мраморните му стени проблясваха под лъчите на току-що изгрялото слънце. Беше по-малък, отколкото бе преценил Хектор от въздуха, но елегантните му линии го правеха величествен и внушителен. Пред високата двойна врата ги очакваше възрастен чернокож мъж с блестяща сребърна коса. Той пристъпи напред да поздрави Хейзъл и Кайла и задържа главите на конете, докато те слизаха от тях.
— Това е Том. Стар член на семейството — каза Хейзъл на Хектор. — Беше шофьор на Хенри, но сега пази гробницата му. Виж колко хубаво поддържа всичко.
Грейнал от комплимента, Том отвори вратите и Кайла ги хвана за ръце и ги въведе в залата. Подът беше покрит с шахматно подредени черни и бели мраморни плочи. В центъра се издигаше мраморна платформа, върху която имаше огромен саркофаг от червен гранит. Хектор моментално забеляза, че е копие на саркофага на Наполеон Бонапарт в Дома на инвалидите в Париж. Хейзъл пристъпи напред и коленичи на възглавничките от синьо кадифе, поставени от Том в подножието на саркофага. Сведе леко глава. Кайла и Хектор чакаха до вратата, докато тя вдигна глава и се изправи. След това Кайла изтича напред и се покатери върху капака на саркофага. Разпери ръце върху него и целуна полирания гранит.
— Здравей, татко. Толкова ми липсваше.
Надигна се и седна по турски върху саркофага. Направи знак на Хектор да отиде при нея.
— Татко, доведох ти гост — каза тя. — Това е Хек. Той е онзи, за когото ти казах, че ми спаси живота. Зная, че ще се харесате. Кажи здрасти на татко ми, Хек!
Без да се смути, Хектор пристъпи напред и постави ръка върху саркофага.
— Здравей, Хенри. Срещали сме се и преди, както сигурно си спомняш. Подписа договор с фирмата ми „Кросбоу“. Ще се грижа за твоите момичета, както правеше ти, докато беше тук с тях.
— Толкова мило от твоя страна, Хек — сериозно рече Кайла. — Точно това би искал да чуе татко.
Останаха в гробницата близо час. Том донесе букети свежо откъснати цветя и момичетата му помогнаха да ги подреди в сребърните вази около саркофага. Накрая Кайла и майка й се сбогуваха с Хенри Банок и Кайла му обеща да се върне скоро. След това излязоха навън на ливадата. Някаква сянка мина над тях и тримата инстинктивно погледнаха нагоре. Ниско над главите им прелетя синя гъска. Вятърът шепнеше тихо в големите й криле, които биеха въздуха. Птицата изкряка веднъж, а Кайла затанцува и й замаха.
— Това е татко! Той те харесва. Дошъл е да те приветства с добре дошъл в семейството.
Когато гъската се превърна в далечно петънце на фона на облаците, Хейзъл обясни:
— В семейството наричахме Хенри Гъската. В продължение на двайсет години той бе президент на ловен клуб „Тексаска гъска“. Именно оттам Кайла заимства идеята. Имам обаче странното чувство, че може би е права. Тази птица може наистина да е сянката на Хенри, дошла да ни види.
Отидоха до каменната пейка насред поляната, от която се разкриваше изглед надолу към езерото и имението. Седяха тихо, замислено, трогнати от всичко, което бяха изживели заедно. Накрая Кайла наруши мълчанието:
— Мамо, може би моментът не е най-подходящ за този разговор, но не мисля, че някога ще има подходящо време. Затова просто ще го изтърся и ще се надявам на най-доброто.
Тя пое дълбоко дъх.
— Няма да се върна в Университета за изящни изкуства. Положих големи усилия, но изучаването на изкуството така и не ми допадна и не се представих добре, нали?
Не изчака отговор и добави бързо:
— А и след всичко, което ми се случи в онзи град, ненавиждам Париж.
Хектор усети дълбокото разочарование на Хейзъл и стисна ръката й.
След момент тя погледна дъщеря си и се усмихна.
— Животът си е твой, миличка. Зная, че се намесвах и съжалявам. Просто ми кажи с какво искаш да се занимаваш и ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.