— Вече подадох документи в колежа по ветеринарна медицина към Университета на Колорадо и смятам по-късно да специализирам големи животни.
— Коне? — предположи Хектор.
— Че какво друго? — разсмя се Кайла.
Хейзъл обаче не се разсмя с нея.
— Вече си подала документи и са те приели — каза тя.
Изглеждаше потресена. Хектор никога не я беше виждал така неподготвена. Стисна отново ръката й, когато тя отвори уста да протестира. Хейзъл премълча. За момент изглеждаше отчаяна и съкрушена, но накрая се взе в ръце и се усмихна несигурно.
— Добре, скъпа. Щом вече са те приели, най-добре в понеделник да отлетим за Денвър.
— Мамо, нали няма да се срещаш с декана?
— Разбира се, че ще се срещна.
— Но това е за мен, това си е моя работа. Вече не съм малко дете. Сигурно за първи път в живота си правя това, което искам. Не разбираш ли?
Двете жени впериха поглед една в друга. Хектор разбираше, че положението е взривоопасно и че всеки момент може да прехвръкнат искри. Изкашля се тихо и те се обърнаха към него.
— Кажи й, Хек. Тя не разбира — каза Кайла.
— Естествено, че разбира, Кай. Майка ти е най-прозорливото човешко същество, което съм срещал, било то мъж или жена. Тя знае какво е да се бориш сама, тъй като на твоите години го е правила. Оставила е всичко, за да следва мечтата си, както искаш да направиш ти сега. Тя знае, Кай. Повярвай ми, знае много добре.
Двете жени видимо се успокоиха. Хектор ги остави да си помислят известно време.
— Ти си тази, която взема решението, Кай — продължи меко той. — И си адски права, вече не си малко дете. Майка ти го знае и ти предлага пълната си подкрепа. Не можеш да бъдеш така жестока да я изключваш напълно от живота си, нали?
Кайла го погледна абсолютно смаяно. Тя скочи и се хвърли към Хейзъл.
— Скъпа майко, изобщо не исках това! — каза тя и заплака. — Беше толкова грубо от моя страна. Ти винаги си била в центъра на живота ми.
— Благодаря, скъпа дъще — задавено отвърна Хейзъл и двете се прегърнаха яростно и се разридаха.
„Е, поне вече не са „мама“ и „дете“ — помисли си Хектор, като се мъчеше да не се ухили пред тях. — Май сме в началото на нещо ново“.
Те бяха забравили за съществуването му. Той стана и ги остави. Отиде при чакащите на коневръза коне. Облегна се на рамото на жребеца и потупа шията му. Рядко му се бе случвало да изпитва такова задоволство от себе си. Двете жени го последваха половин час по-късно и дойдоха хванати за ръце.
— В понеделник сутрин отиваме в Денвър да посетим новия ми колеж и да се срещнем с декана — щастливо обяви Кайла. — И ти идваш, Хек!
Тя изтича до коня си и скочи на седлото. Препусна надолу по горската пътека, надавайки пронизителни каубойски викове.
Хейзъл приближи Хектор и го погледна в очите.
— Ти си един проклет гений, но подозирам, че си наясно с този факт — тихо рече тя.
— Принуден съм да призная, че и на мен ми е минавала подобна мисъл — отвърна той и тя го целуна.
* * *
Кайла постъпи във Ветеринарното училище в Денвър в началото на първия семестър на новата година, а Хектор пое по новото си поприще в „Банок Ойл“ като вицепрезидент на Хейзъл. Отначало не играеше активна роля в делата на компанията, а гледаше и слушаше. Повечето вечери двамата с Хейзъл оставаха до късно, като разучаваха и обсъждаха заедно купищата информация относно дейността на „Банок Ойл“ през последните пет години. Въпросите му бяха проницателни и провокативни. Хейзъл ги намери за толкова стимулиращи, че отново видя през неговите очи кога е постъпвала правилно и кога преценката й е била погрешна. Започна да разбира, че годините, през които бе съвсем сама, без сродна душа, към която да се обърне за утеха и подкрепа, са взели своето. Без изобщо да го осъзнава, бе започнала да губи скорост. Започнала беше дълго самотно бягане и то я бе изтощило. Сега отново имаше до себе си някого, на чиято преценка можеше да се довери, и това й действаше като удар от ток. Вече не се будеше сутрин, ужасявайки се от предстоящия ден. Отново се наслаждаваше на очакващите я конфликти и предизвикателства, на работата до изтощаване.
— Също като онзи финален сет в Австралия, когато спечелих титлата. Господи, всичко отново е толкова забавно.
За още по-голяма радост Хектор най-сетне беше готов да тръгне редом с нея. Месеци наред бе седял толкова тихо на заседателната маса, че останалите директори почти бяха забравили за съществуването му, но вече започна да се обажда. Когато преодоляха първоначалния си шок, те започнаха да се вслушват в думите му.