— Бил е Утман Уадах! — прошепна тя. — Отново Звярът. Нали?
Хектор кимна.
— Но откъде разбра? — попита тя.
— Госпожо Банок, Хектор го разбра със сърцето си, не с главата. Също като мен — обясни Тарик. — Двамата с него познаваме Утман като роден брат. Или като смъртен враг.
— Знаеш ли къде е Утман сега? — попита Хектор.
— Да. С шейх Адам Типоо Тип в крепостта до Оазиса на чудото.
— Сигурен ли си? — попита Хейзъл и Тарик кимна.
— След погребението на жена ми, сина ми и брат й, след три дни траур ги оставих и отново отидох с автобус до Ганданга, преоблечен като просяк, за да търся убиеца им. Не успях да стигна крепостта. Беше твърде добре охранявана. Останах в Ганданга дванайсет дни. Видях много неща. Видях огромния нов флот моторници, построен от шейх Адам след смъртта на дядо му и командван от чичо му Камал. Видях заловените от тях кораби, стоящи на котва в залива. Чух хората да говорят за Утман Уадах. Чух ги да казват, че е станал дясната ръка на Адам и има огромна власт като приближен на господаря си.
— Видя ли ги, Тарик? — тихо попита Хектор.
— Видях и двамата. На дванайсетия ден дойдоха в Ганданга с още много мъже. Адам вече е много могъщ и влиятелен човек, а Утман е неговият генерал. Не можех да стигна до него. Бяха заобиколени от твърде много мъже и предпазливи. Може да чакам и години, но времето ми ще дойде — просто завърши Тарик.
Всички отново се умълчаха.
— Какво ще правиш сега, Тарик? — попита накрая Хейзъл.
— Това е повелята на ножа — отвърна той. — Кръвта иска кръв. Въпрос на дълг и чест. Жена ми и синът ми не намират покой в гроба. Трябва да им го дам.
— Нужно ли е да правиш това, Тарик? Изгубихме Далия, трябва ли да рискуваме и теб?
— Моля те, Хектор, кажи й.
— Тарик няма избор по този въпрос — обясни Хектор. — Трябва да направи онова, което изискват дългът и честта.
Погледна отново Тарик.
— Върви тогава, стари приятелю. Ако мога да направя нещо за теб, само ми съобщи по Пади О’Куин.
— Може да отнеме време… дори години — предупреди го Тарик.
— Зная — кимна Хектор. — Ще бъдеш на заплата в „Банок Ойл“ колкото и време да ти е нужно. Върни се при нас, когато всичко приключи.
— Благодаря, Хектор. Благодаря, госпожо Банок.
Тарик прегърна Хектор и се поклони дълбоко на
Хейзъл. После се обърна и тръгна покрай тръбата към пистата. Не погледна назад.
Хектор и Хейзъл разговаряха често за него през следващите месеци, но от Тарик нямаше никаква вест и постепенно споменът за него беше изтикан на заден план от трескавия им живот. Не го забравиха, но мисълта за него ден след ден престана да бъде така мъчителна и натрапчива. Хейзъл изрази много добре това една вечер, цяла година след срещата им с Тарик Хакам в Сиди ел Рациг. Кайла беше прекарала великденската ваканция в ранчото с тях и в понеделник трябваше да се върне на училище. Двамата пиеха шампанско преди лягане. Хейзъл вдигна чашата си към Хектор.
— Слава Богу, че Кайла е в безопасност в Америка и че онзи ужас е така далеч като разстояние и време.
* * *
По настояване на Хектор управлението на „Банок Ойл“ започна сериозни проучвания в областта на алтернативните енергийни източници. Той успя да се сдобие с пет патента от млад гений, за когото никой не беше чувал. Изобретенията имаха такъв потенциал за по-евтино и ефективно производство на електричество от вятъра, че „Шел“ и „Ексон“ скоро пожелаха да участват в предприятието. В края на втората финансова година след влизането на Хектор в борда „Банок Ойл“ беше в състояние да обяви увеличаване на дивидентите със седем и половина процента. Цената на акциите, която дремеше в продължение на няколко години, скочи на 255 долара.
Като капак на всичко това излязоха и резултатите от предпоследната година на Кайла във ветеринарното училище. Беше се класирала на трето място от курс от трийсет и шест студенти. Психотерапевтът й Телма Хендерсън обяви, че тя е напълно излекувана. Бе наддала малко и свежата здрава млада кръв отново придаваше сияние на кожата й. За Хейзъл щастието беше пълно.
Поредната година се изтъркаля неусетно. Дойде Денят на благодарността и Кайла пристигна от Денвър, за да прекара празника в дома им в Хюстън. Водеше със себе си гост. Той караше последна година в Медицинския колеж на Университета на Колорадо. Името му беше Саймън Купър. Кайла го настани на празничната маса и го погледна с блеснали очи. Реакцията на Хейзъл бе съвсем предсказуема.
— Ужасен сноб си, скъпа — разсмя се той. — Всъщност той е собственик на верига от над сто и трийсет огромни магазини за железария. В сравнение с него аз съм бедняк.