Когато работата върху кораба бе към приключване и условията на борда вече ставаха за живот, Пади О’Куин пристигна в Тайпе. През следващите няколко дни първите четирийсет души от експедиционната му част го последваха в града на малки групи, представящи се като туристи. Сред тях бяха техниците, които щяха да се грижат за сложните електронни подслушвателни устройства и камерите. Последваха ги артилеристите, които щяха да обслужват оръдията, както и дванайсетте души — шофьори и екипаж на амфибиите. За командир на машините Пади бе избрал бивш офицер, служил под негово командване в армията. Казваше се Сам Хънтър и беше корав човек с огромен опит в използването на амфибийни танкове.
Накрая, но не и на последно място, бе Настя Воронова. С наета кола Хектор и Хейзъл взеха Пади и руското момиче от хотела им, за да ги откарат до корабостроителницата. На първата среща двете жени настръхнаха, всяка от тях моментално разпозна способностите на другата. Хейзъл незабавно усети, че Настя е като дива котка, притежаваше котешка грация и красота отвън и първобитна свирепост вътре. Настя пък не беше свикнала да не бъде най-ослепителната красавица на каквото и да било събиране.
Двете седяха на задната седалка на колата и разговаряха предпазливо. Докато чакаха на кея ферибота, който щеше да ги откара до танкера, Хейзъл хвана Хектор под ръка, отведе го настрани и му прошепна:
— Пади и рускинята вече са хлътнали един по друг като бобри през пролетта.
— Мили боже! Откъде разбра? Тя ли ти каза?
— Не ми е казала нито дума. Ама че глупаци сте мъжете! Сладката миризма на похот около тях двамата е като аромата на цъфнал портокал. Не забеляза ли?
— Да, но шантавото е, дето наистина си помислих, че мирише на цъфнал портокал — разсмя се Хектор. Фактът, че Настя има връзка с Пади, смекчи нагласата на Хейзъл към нея. След като разбра, че няма да й се наложи да пази Хектор от екстравагантната й привлекателност, тя откри, че започва всъщност да харесва рускинята.
* * *
Първото, с което трябваше да свикнат хората на Пади, бяха огромните размери на кораба. Товарната палуба беше дълга колкото пет футболни игрища. Когато ги свалиха в тайната част на реконструирания първи товарен отсек, те се озоваха в лабиринт от свързани помежду си помещения и метални тунели. Тунелите бяха така слабо осветени, с толкова лоша вентилация, ниски и тесни, че по-високите мъже трябваше да вървят наведени. След като се озовеше в тях, човек губеше всякакъв ориентир и лесно можеше да се обърка. Например изкачването до мостика от сборния пункт на второто ниво изискваше клаустрофобично катерене на повече от двайсет и пет метра, през които трябваше да дишаш застоял въздух и да минаваш покрай едни и същи люкове на нивото на всяка следваща палуба. Накрая човек се озоваваше на палубата напълно дезориентиран и останал без дъх.
Хектор нареди на строителите да инсталират по-добро осветление и вентилация. Освен това поръча стените на тунелите да бъдат ясно означени с различни цветове за всяко ниво. След това насочи вниманието си към люковете. При оригиналния дизайн отварянето им отвътре изискваше завъртане на две дръжки. Това беше шумна и дълга процедура, която щеше да предупреди неприятеля от другата страна на преградата. Хектор измисли нова система. Пантите на люковете бяха с пружина и задържащ щифт, който можеше да се освободи само с един удар на чук, след което люкът рязко се отваряше навън и хората можеха незабавно да се изсипят навън и да изненадат напълно врага.
Когато „Златната гъска“ беше готова да отплава за Абу Зара, всички на борда вече познаваха като дланта си разположението на проходите и помещенията. Веднага щом излязоха в открито море и земята се скри от погледа им, Хектор нареди на капитан Стамфорд да изключи двигателите. Докато дрейфуваха и се поклащаха мудно на вълните, Сам Хънтър и екипажите на амфибиите заеха местата си и шофьорите включиха двигателите. От ситуационната зала в недрата на кораба отвориха люковете над машините и хидравличният подемник издигна първата амфибия на палубата, откара я до борда и я спусна във водата.
Мощните дизелови двигатели изреваха и амфибията се понесе напред със Сам в кулата, освобождавайки място за следващите машини. Една след друга те също бяха спуснати през борда. Паднаха във водата, изчезвайки за миг под повърхността, след което изплаваха сред клокочеща бяла пяна. Във формация трите амфибии направиха обиколка на танкера и се върнаха на изходна позиция, за да бъдат вдигнати отново на борда. Когато и последната беше закрепена и свалена под палубата, люкът над тях се затвори, а подемникът се прибра незабележимо на товарната палуба, докато не потрябва отново. Стрелците на амфибиите имаха възможност да изпитат тежките си картечници по плаващи мишени на различни разстояния, преди да се приберат на кораба.