Тарик се усмихна и в черните очи на Утман се изписа див ужас.
— Доста силно кървиш, Утман — изрита Хектор ранения му крак и онзи изстена. — Знаеш ли, че кръвта привлича акулите? Хайде да половим риба!
Избутаха заседналата лодка от пясъка, докато Утман се съпротивляваше слабо в края на въжето. Всеки път, когато той успяваше да се изправи на колене, Тарик дърпаше рязко въжето и го събаряше отново. Веднага щом лодката се освободи, Хектор скочи в нея и включи двигателя. Обърна кърмата към брега и плавно увеличи оборотите. Утман се повлече по корем по мокрия пясък, като пищеше от болка и страх.
Тарик настигна лодката и се набра през борда й. Двамата с Хектор погледнаха назад към Утман, който се носеше по корем през слабите вълни. Въжето го повлече под водата, но после той изплува сред пръски като кит, след което отново се потопи. Солената вода влезе в носа и гърлото му. Той успя да изкашля част от нея, преди да се потопи отново, но тогава налягането на водата спука тъпанчето на дясното му ухо. Болката беше унищожителна, но той вече нямаше дъх да крещи. Оставяше дълга кървава диря след себе си и когато лодката навлезе в дълбокия канал, първата акула подаде перка над водата и се понесе по следата. Хектор видя ивиците по широкия й гръб.
— Утман, зад теб има тигрова акула — извика той. — Не е много голяма, малко под три метра. Все пак достатъчно, за да отхапе солидно парче от теб.
Акулата не се хвърли веднага, а продължи да следва предпазливо Утман, докато от зелените води не се появи друга, по-голяма. Двете сякаш се окуражиха една друга и атакуваха. По-голямата отвори зейнала паст и захапа разбития глезен на Утман. Той изпищя, когато осъзна какво му се случва. Акулите го завлякоха под водата и Хектор спря двигателя и остави лодката на дрейф. Не искаше Утман да се удави, преди акулите да са приключили с него. Не отне много време. Всеки път, когато Утман се появяваше на повърхността, съпротивлението му бе по-слабо, а писъците — по-немощни. Водата около него бе потъмняла от кръвта му. Парцали от собствената му плът се носеха наоколо. После потъна за пореден път и повече не се появи. Когато Тарик измъкна въжето, откъснатите ръце на Утман още бяха привързани за края му. Той ги метна през борда и клекна до Хектор, който обърна лодката и се понесе с рев към „Златната гъска“. Двамата мълчаха известно време, накрая Хектор заговори на висок глас, надвиквайки шума на двигателя:
— Не можех да те попитам преди, но как се казваше синът ти?
— Табари.
— Направихме, каквото трябваше да направим. Но това не помага особено, нали? — замислено рече Хектор. — Отмъщението е безвкусна гозба.
Тарик кимна и се извърна. Не искаше дори Хектор да поглежда твърде дълбоко в душата му, където духовете на Далия и Табари щяха да живеят до края на дните му.
* * *
Докато се носеха обратно под издигащия се корпус на „Златната гъска“, Хектор застана на кърмата, като се държеше за въжето. Опитваше се да разбере как са се развили събитията, откакто двамата с Тарик бяха тръгнали да преследват Утман. Видя, че формацията от трите амфибии на Сам Хънтър приближава брега при селището. За миг го обзе гняв. По това време трябваше да са стигнали до затворническия лагер зад селището и да са освободили пленниците. Тонът по радиостанцията отразяваше гнева му.
— Сам, на какво си играете, по дяволите? Изоставате от графика близо с час.
— Един от крановете беше повреден от картечен обстрел от брега. Поправката му отне време. Съжалявам, Хектор.
— Добре, а сега си извадете палците от задниците.
Прекъсна връзката и се загледа в амфибиите. Носовете им вече цепеха вълните при брега. Водата кипеше около тях — от бараките над плажа ги обстрелваха с автомати. Люковете на кулите бяха затворени и тежките картечници обсипваха селището с трасиращи куршуми. Снарядите на Дейв Имбис също се включиха в обстрела и започнаха да се пръскат във въздуха над съборетините. Някои покриви от гофрирана ламарина се срутиха и оцелелите пирати се измъкваха от развалините и бягаха към хълмовете. Сачмите ги настигнаха и повечето от тях рухнаха на земята.
Трите амфибии стигнаха брега заедно и излязоха на сушата, стоманените вериги захапаха пясъка и ги понесоха нагоре по склона към селото. Криволичещите улички бяха твърде тесни за огромните бронирани машини и те поеха направо през колибите, като ги изравняваха със земята, след което изчезнаха в посока на лагерите, където държаха пленените моряци.