Жените я поведоха през лабиринт от коридори и тъмни стаи, докато не се озоваха в нещо, което несъмнено беше харем. От сумрака се материализира тълпа жени и малки деца, които я наобиколиха, като се смееха и възклицаваха, задърпаха дрехите й и посягаха да докоснат чорлавата й руса коса. Повечето никога досега не бяха виждали коса с такъв цвят и гледката ги очароваше. Всичките я последваха в малкия вътрешен двор, от който се виждаше небето.
Робините я изправиха в центъра и въпреки протестите й свалиха мръсните й дрехи. Жените и децата отново се стълпиха и замушкаха бялата й плът. Една се опита да откъсне като трофей косъмче от русия храст между бедрата й, но Кайла замахна с юмруци към нея и жената изписка и се сви за огромна радост на останалите.
Робините изляха от глинени стомни хладка вода върху главата и раменете на Кайла. Една от тях й подаде калъп карболов сапун на сини точици и тя се изтърка от главата до петите. Лютата пяна се стичаше от косата и пареше в очите й, но тя почти не забеляза от радост, че отново е чиста. Когато се подсуши, робините й помогнаха да облече безформена черна роба като техните. Широките ръкави покриваха ръцете до китките й, полите се влачеха по пода. Като бъбреха оживено, те й показаха как да си сложи дългия черен шал, за да покрива косата и лицето, оставяйки открити само очите си. На краката й сложиха чифт сандали от козя кожа.
Странното и непознато облекло й даваше странно чувство за уединение, каквото изпитваше за първи път от завземането на „Делфин“. Кайла придърпа шала към лицето и устата си, за да се скрие от присъстващите и от безименните ужаси и опасности, които несъмнено я заобикаляха. Не я оставиха да си почине, а я поведоха обратно през лабиринта на сградата. Стаите, през които минаваха, ставаха все по-просторни и богато обзаведени, с пъстроцветни килими и купчини възглавници по пода и изрисувани плочки по стените. По плочките с виещи се арабски заврънкулки бяха изписани цитати от Корана.
Накрая стигнаха края на коридора, завършващ с яка двойна врата, охранявана от двама мъже с калашници. Робините я оставиха там и след като изчезнаха, стражите отвориха вратите и й направиха знак да влезе в голямото помещение зад тях. Кайла спря на прага и бързо се огледа. Осъзна, че това е част от джамията. Мъже в роби бяха насядали върху възглавници на облицования с плочки под, обърнати към амвона в отсрещния край на залата. Адам се намираше в средата на редицата. Той се обърна към нея и й направи знак да приближи. Кайла побърза да се подчини и коленичи до него.
— Адам…! — започна тя, но той я прекъсна.
— Млъкни, жено. Излез пет крачки напред и коленичи с лице към амвона. Чакай и си трай. Когато дядо ми влезе през вратата зад амвона, ще опреш чело в пода и ще мълчиш. Ще кажеш нещо само ако те заговорят. Да не си посмяла да го погледнеш в лицето. Той е могъщ господар и потомък на Пророка. Ще покажеш пълно уважение към него. А сега върви! И изпълнявай!
Кайла излезе напред и коленичи. Зачака, заслушана в звуците на мъжете зад нея — един се изкашля, друг се размърда на мястото си. После чу вратата пред нея да се отваря и понечи да вдигне глава, но острата заповед на Адам я спря.
— Долу!
Тя опря чело в плочките и не видя нищо от ставащото около нея. Вратата се отвори напълно и някаква пълна, но внушителна фигура мина през нея. Мъжът не тътреше крака като старец въпреки белоснежната си брада, чийто край бе боядисан с къна в чест на Пророка, чиято брада била червена. Лицето му бе покрито с дълбоки бръчки, веждите му бяха гъсти и бели. На главата си носеше пищен тюрбан и беше облечен в златиста дреха, чиито поли метяха плочките. Върху нея имаше жилетка, спускаща се до коленете му и богато извезана със златни и сребърни нишки. Сандалите му бяха с извити носове и също бяха нашарени с деликатни златни нишки и полирани полускъпоценни камъни. Като символ на властта си държеше в дясната си ръка дълъг бич от кожа на хипопотам с дръжка от ковано злато. Мъжът погледна редицата проснати фигури и направи знак на Адам. \
— Ела да поздравиш дядо си, сине на сина ми! — заповяда той.
Адам скочи на крака и приближи със сведена глава, като внимаваше да не го поглежда. Падна отново на колене пред стареца, вдигна десния му крак и постави стъпалото на скъпоценния сандал върху главата си.
— Стани пред мен, Адам. Дай да видя лицето ти. Дай да те прегърна — вдигна мъжът младежа на крака и се загледа в очите му. — Кръвта на Пророка тече във вените ти чрез мен и сина ми. Това, което виждам в теб, е добро и то става все по-силно с всеки изминал ден.