— Не разбирам — поклати глава Хейзъл.
— Ако знаеш къде да слушаш, може да чуеш ехото на злорадството му.
— Вие знаете ли къде да слушате? — попита го тя.
— Не, но Утман и Тарик знаят — отвърна той. — Изпращам ги под дълбоко прикритие. В страните, в които са родени и където връзките им с местното население ще бъдат най-силни. Тарик ще замине за Пунтленд, а Утман за Ирак. Ще душат наоколо, докато не уловят следата. Дори да държат Кайла някъде другаде, тези двамата ще разберат къде е.
— Това ще бъде ужасно опасно за тях, нали? Ще бъдат съвсем сами, а вие няма да можете да ги защитите.
— Чудесно разбирате случая, госпожо Банок. Ще бъдат изложени на смъртна опасност. Но те не са лесни за убиване. Досега са оцелели въпреки всички рискове.
Хейзъл погледна към двамата араби.
— Никога няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно. Рискувате живота си за дъщеря ми. Вие сте много, много храбри мъже.
— Не прекалявайте с похвалите! — запротестира Хектор. — И без това са вирнали носове до небето и се смятат за незаменими. Утре ще вземат да поискат повишение на заплатите или някаква подобна глупост.
Всички с изключение на Хейзъл се разсмяха и това малко свали напрежението.
— Докато не намерят сигурна следа, ще водим играта оттук. В същото време ще се подготвяме по всякакъв начин за момента, когато се уверят къде е Кайла, за да можем да действаме и да я измъкнем.
* * *
Всеки ден един двумоторен „Фокер F-27“ на „Зара Еърлайнс“ летеше от Сиди ел Рациг до столицата на Абу Зара Аш-Алман. На следващата сутрин Тарик и Утман се присъединиха към тълпата работници от сондите на малкото летище. Облечени в традиционно облекло, с наполовина прикрити от кърпите лица, те се смесиха с тълпата. След като стигнаха столицата, двамата се разделиха. Тарик взе самолета за Могадишу в Сомалия, а час по-късно Утман отлетя за Багдад. Агентите на Хектор се стопиха в безличното арабско множество.
* * *
На следващата сутрин Хектор потърси Хейзъл и я откри да закусва в малката столова на компанията. Погледна купата мюсли и чашата черно кафе на масата пред нея. Нищо чудно, че беше в такава добра форма.
— Добро утро, госпожо Банок. Надявам се, че сте спали добре.
— Това да не беше опит за остроумие, Крос? Разбира се, че не спах добре.
— Очертава се денят да бъде дълъг. Малко е вероятно веднага да получим някакви новини. Ще взема някои от момчетата да поскачаме с парашут преди голямото представление. Някои не са скачали повече от година. Трябва да се стегнат.
— Ще се намери ли парашут и за мен? — попита тя.
Хектор примигна. Беше си помислил, че ще поиска да ги гледа, за да се разсее от тревогите си, но и през ум не му бе минавало, че ще пожелае да участва. Запита се какъв ли опит има.
— Скачали ли сте някога? — тактично се поинтересува той.
— Съпругът ми много обичаше да скача и често ме мъкнеше със себе си. Имаме доста скокове от норвежките фиорди при Тролстиген.
Хектор я зяпна за момент и накрая си върна дар слово.
— Това е самата крайност — призна той. — Няма по-екстремно скачане от това в шестстотинметрова пропаст.
— О! И вие ли сте скачали от фиорди? — с жив интерес попита тя.
— Храбър съм, но не и луд — поклати глава той. — Госпожо Банок, спечелихте възхищението ми и за мен ще бъде чест да скачате с нас тази сутрин.
Хектор беше събрал петнайсет от най-добрите си хора, сред които Дейв Имбис и Пади О'Куин. Направиха три скока от хеликоптера. Първият беше от 3000, а последният — от 120 метра; парашутът едва имаше време да се отвори, преди краката им да докоснат земята. Тази техника не даваше особени възможности на стрелящия отдолу неприятел да ги елиминира, докато висят безпомощни на въжетата. След третия скок всички бяха втрещени от Хейзъл. Дори Пади О’Куин не успя напълно да скрие възхищението си.
Изядоха сандвичите с шунка и сирене и пиха кафе от манерка, седнали на една дюна. След това Хектор търкулна стара гума на камион от върха и докато тя подскачаше надолу, всички се редуваха да стрелят с автоматите си „Берета“ SC 70/90 по картонената мишена, закрепена за вътрешната страна на гумата. Хейзъл беше последна. Тя взе оръжието на Хектор и бързо и уверено провери пълнителя и баланса. После зае позиция и порази елегантно мишената, като стреляше плавно пред гумата като ловец, целещ се по летящ фазан. Дейв изтъркаля гумата обратно горе, където всички се събраха и се загледаха в дупките по мишената. Никой не проговори.