Всеки ден разговаряше с Крис Бесел и полковник Робъртс в Щатите, но те не бяха в състояние да й предложат кой знае каква утеха. Всяка нощ се молеше сама в стаята си, както се бе молила като момиче — на колене, със сълзи на очи. Но следата беше изстинала. Нито силата на молитвите й, нито мощта на ЦРУ бяха в състояние да открият Кайла или „Цветовете на исляма“. Прекарваше много часове всеки ден с Хектор Крос, черпейки сили от компанията му.
— Но вече близо цял месец нямаме никаква вест, Крос! — казваше тези думи поне веднъж дневно.
— Те са безкрайно умели в играта на котка и мишка. Упражнявали са се години наред — отвърна той. — Няма защо да бързаме. Трябва да ги изчакаме. Но не забравяйте, че Кайла е още жива. Дръжте тази мисъл близо до сърцето си.
— Ами Тарик и Утман? Досега със сигурност би трябвало да са открили нещо.
— Това е смъртоносно бавна игра — натърти той. — Ако Тарик и Утман направят и най-малката грешка, краят им е неизбежен. Те са в много дълбоко прикритие, живеят, ядат и спят със Звяра. Не можем да ги караме да бързат. Всъщност не мога дори да се свържа с тях. Да се опитам да го направя е все едно лично да им пръсна черепите.
— Просто ми се иска да можехме да сторим нещо — жално занарежда тя.
— Има нещо, което можете да направите, госпожо Банок.
— Какво е то, Крос? — нетърпеливо попита тя. — Ще направя всичко, което предложите.
— В такъв случай ви предлагам да престанете да пращате съобщения на Звяра по мобилния телефон на Кайла.
— Как…?
Гласът й замря, после тя поклати глава и се предаде.
— Само повтарям съобщението, което ми казахте да изпратя първия път. Че чакаме.
Тя отново млъкна.
— Откъде знам какво правите ли? — завърши въпроса й той. — Понякога не си толкова умна, за колкото се смяташ, Хейзъл Банок.
— А пък ти, Хектор Крос, се смяташ за най-умния пич в целия шибан свят — озъби му се тя.
— Хубаво е от време на време да изпуснеш парата, нали, Хейзъл?
— Да не си посмял да ме наричаш Хейзъл, проклет арогантен кучи син!
— Добре, госпожо Банок! Езикът ви става все по-добър. Може би скоро ще започнете да отговаряте на високия ми стандарт.
— Мразя те, Хектор Крос! Наистина те мразя.
— Не, не ме мразиш. Твърде си проницателна за подобно нещо. Запази омразата си за момент, когато ще ти бъде най-много от полза.
Той се разсмя — приятен и заразителен смях, мек и изпълнен с разбиране. Тя също се разсмя въпреки волята си, но в нейния смях се долавяше истерична нотка.
— Непоправим си — каза тя, без да престава да се смее.
— След като вече ме разбирате, можете да ме наричате Хектор или дори Хек, ако решите.
— Благодаря — опита се тя да овладее смеха си. — Но не това е проклетото ми решение, Крос.
* * *
— Какво ще ги принуди да дойдат и да опитат да освободят момичето?
Шейх ханът се взираше във внука си и чакаше отговора му.
Адам обмисли внимателно думите си.
— Първо трябва да научат къде я държим.
Дядо му кимна.
— След това ще се обърнат за помощ към приятелите си във Вашингтон. Знаем, че майката е приятелка на американския президент. Той ще прати кръстоносните си пълчища да ни пометат.
Шейх ханът прокара пръсти през брадата си, гледаше внука си в очите и чакаше момента, в който момчето ще види пътя така ясно, както го виждаше самият той.
— На американците ще им трябват много седмици или дори месеци, за да подготвят удар срещу нас. Ние можем да се изнесем за часове от това място и да изчезнем в пустинята. Хектор Крос, убиецът на синовете ми, ще е наясно с това. Дали той и майката на момичето ще бъдат склонни да чакат американската армия да се размърда?
— Да! — уверено отвърна Адам. — Освен ако…
Шейх ханът видя как внукът му изведнъж схваща и сърцето му се изпълни с гордост.
— Да, Адам? — подкани го той.
— Освен ако не ги убедим, че момичето го грози смърт или нещо по-лошо и от самата смърт — каза младият мъж;. Дядо му се усмихна и очите му почти изчезнаха между дълбоките бръчки на кожата му. — Тогава ще дойдат за нас. Ще дойдат без никакво колебание или страх.