— Къде ще го направим? — насмешливо попита шейх ханът. Адам отговори веднага.
— Не в някоя каменна килия на крепостта. Трябва да е на място, където красотата на пейзажа да контрастира с ужаса на постъпката.
Замисли се за момент.
— При езерото с водните лилии, в Оазиса на чудото!
— И първо ще им покажем опасността, а после ще им позволим да научат къде сме? Или ще им издадем първо мястото, след което ще ги оставим да видят делото? — престори се шейх ханът, че се чуди как да постъпи, но Адам отново заговори:
— Първо трябва да видят, че момичето страда, така че когато най-сетне научат мястото, да се втурнат към него без никакво колебание и без време да размислят.
— Гордея се с теб — рече шейх ханът. — От теб ще стане велик командир и безмилостен воин на Аллах.
Адам прие с поклон похвалата и направи знак на един от доверените стражи, който стоеше край вратата със скръстени ръце. Мъжът бързо се приближи и се отпусна на едно коляно, за да получи заповедта.
— Прати вест на фотографа — тихо му заръча Адам. — Кажи му да ни чака при портата на двореца утре сутринта след молитвата. Да носи видеокамерата си.
* * *
Робините дойдоха да вземат Кайла от тясната килия, в която я държаха от пристигането й в Оазиса на чудото. Отново я изкъпаха с вода от стомни и я облякоха в чисти дрехи — дълга черна абая и скромен черен шал върху лицето и косата й. После я отведоха до портата на двореца, където я чакаха четирима мъже с автомати, за да я ескортират надолу до оазиса.
След мрачната и мухлясала килия пустинният въздух й се стори свеж и топъл. Кайла вдиша с наслада. Отдавна беше изгубила всякакъв интерес какво ще се случи с нея. Беше се затворила в състояние на глухо примирение. По средата на пътя забеляза тълпата, която се беше събрала до едно от езерцата в тучните зелени градини долу. Като че ли се бяха подредили в полукръг. Всички бяха мъже. Когато приближи, тя видя в центъра на кръга един, седнал по турски на вълнени килими. Носеше традиционните бели торбести панталони, черна жилетка и тюрбан, но въпреки скриващата лицето му куфия тя разпозна Адам. Духът й незабавно се приповдигна. Не го беше виждала от онзи ден преди почти месец, когато я снимаха с броя на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Прииска й се да се затича към него. Сред цялата тази жестока и дивашка тълпа той бе единственият, на когото можеше да се довери. Знаеше, че е неин закрилник. Той бе светлината в мрака на отчаянието й. Ускори нетърпеливо крачка, но мъжете от двете й страни я задържаха и продължиха надолу с предишното бавно темпо. Изведнъж пред нея се появи друг мъж. Вървеше назад с голяма черна професионална видеокамера, насочена към лицето й.
— Усмихни се, госпожичке — започна да я увещава той. — Гледай пиленцето, госпожичке.
Английският му бе почти неразбираем.
— Махай се! — извика му тя в последния изблик на пламенния си характер. — Остави ме на мира.
Хвърли се към него, но той се дръпна и остана извън обсега й. Стражите я хванаха за ръцете и я дръпнаха назад. Операторът продължаваше да снима. Влязоха в полукръга от въоръжени маскирани мъже и Кайла се обърна към Адам:
— Моля те! Моля те, Адам! Кажи им да престанат да ме тормозят.
Адам заповяда нещо. Стражите я помъкнаха напред и я принудиха да седне до него на шарения пъстроцветен килим. Операторът също приближи и коленичи пред тях. Беше сложил камерата си на триножник. Наведе се да фокусира лицето на Адам и устройството тихо замърка. Младежът свали куфията от лицето си и погледна право в обектива.
— Кайла — каза той на почти перфектния си английски със съвсем лек френски акцент. — Снимат тези кадри, за да ги пратят на майка ти, за да й покажат, че си добре и че за теб се полагат грижи. Можеш да й кажеш каквото пожелаеш. Говори към камерата. Кажи й, че скоро ще получи искане за откуп. Трябва да поискаш да плати веднага. Щом получат парите, всички тези неприятности ще приключат. Ще бъдеш освободена и върната обратно при майка си. Разбираш ли?
Тя кимна тъпо.
— Свали си воала — меко й рече Адам. — Нека майка ти види лицето ти.
Бавно, сякаш бе в транс, Кайла вдигна шала и го остави да падне на раменете й.
— А сега погледни към камерата. Браво, точно така. Хайде, говори на майка си. Кажи й какво ти е на сърцето.
Кайла пое дълбоко и треперливо въздух.
— Здравей, мамо. Аз съм, Кайла.
Млъкна и поклати глава.
— Съжалявам. Ама че глупост казах. Разбира се, че знаеш коя съм.