— Бих им платила, ако можех — прошепна Хейзъл.
— Нямаш сумата, която искат. Десет милиарда долара — каза Хектор и думите му бяха твърдение, а не въпрос. Тя поклати глава и най-сетне пусна ръката му.
— „Банок Ойл“ не е моя собственост. Компанията принадлежи на акционерите. Седемдесет и три процента от капитала е собственост на тръста на Хенри. Аз имам пълномощно да управлявам тези акции, но не и да се освободя от тях. Притежавам на мое име едва около два и половина процента от целия капитал в ценни книжа. Ако продам тези акции и цялото си друго имущество, сигурно ще събера около пет милиарда, може би пет и половина. Може би ще се съгласят да преговаряме за цената.
— Изобщо не си го помисляй! — отвърна Хектор. — И двайсет милиарда да имаше, пак нямаше да са достатъчни. Те искат нещо друго от теб.
— Какво друго можем да направим?
— Трябва да протакаме, докато Утман и Тарик се върнат. Кажи им, че събираш парите, но това ще отнеме време. Кажи им каквото и да било. Отговори на лъжите им с лъжи.
— А после?
— Не зная — призна той. — На този етап има само едно, което знам със сигурност.
Хейзъл се обърна към него за първи път от пускането на видеото. Сякаш го виждаше за първи път. Лицето му беше като изваяно от блед непреклонен мрамор. На него нямаше нито следа от човешка емоция, ако не се брои омразата. В очите му горяха зелени пламъци. Чертите му бяха като маска на Немезида.
— Какво знаеш със сигурност?
— Че ще измъкна това дете оттам и ще убия всеки, който се опита да ме спре.
Хейзъл усети как в гърдите й се надига странно чувство, подобно на прииждащ поток през пролетта. Това беше мъж, първият истински мъж, когото срещаше, откакто Хенри Банок си бе отишъл от този свят. „Точно него чаках. Искам го — помисли си тя. — Нуждая се от него. Господи, само колко се нуждая от него“.
* * *
— Най-накрая получихме искане за откуп — каза Хектор на хората си, събрани в ситуационната стая. Те следяха внимателно лицето му.
— Колко? — тихо попита Пади О’Куин.
— Няма значение колко — отвърна Хектор. — Не можем да го платим. Няма да го платим.
Пади кимна.
— Трябва да си адски луд, за да се вържеш. Но какво смяташ да правиш?
— Горещо изваждане — каза Хектор. — Ще измъкнем момичето.
— Знаеш ли къде я държат?
Всички се наведоха нетърпеливо напред като хрътки, надушващи следа.
— Не!
Те се облегнаха назад, без да си правят труда да скрият разочарованието си. Пади заговори от името на всички:
— В такъв случай изглежда, че имаме малък проблем.
— Тарик и Утман скоро ще се върнат. Те ще знаят къде я държат.
— Сигурен ли си? — попита Пади.
— Досега да се е случвало да се провалят?
Всички се умълчаха за известно време.
— Винаги има първи път — отбеляза накрая Пади.
— Виж какво, черногледецо, залагам десет срещу едно, ако сложиш на масата сто лири. Залагай или си затваряй устата.
— Откъде да извадя такива пари, като се има предвид колко ми плащаш?
— Така! Когато Тарик и Утман се върнат, трябва да сме готови да тръгнем незабавно. Където и да отиваме, има само един начин да влезем. Скачаме нощем от голяма височина.
Около масата закимаха одобрително.
— Няма да сме много, група от десет човека. Всички които говорят арабски и могат да минат за местни.
— Вместо да скачаме, защо не използваме хеликоптера на компанията? — попита Хейзъл.
— Ще ни чуят, че приближаваме. Пък и нощно кацане, дори с хеликоптер? Не, благодаря — грубо я сряза Хектор, но тя не се наежи.
— Добре, можете да използвате моя самолет.
— Никога досега не съм скачал от „Гълфстрийм“.
Хектор огледа присъстващите.
— Някой да го е правил?
Всички поклатиха глави и Хектор отново погледна към Хейзъл.
— Не мисля, че идеята е добра. Има проблем с херметизирания корпус, а и люкът е отпред. Крилото може да ти отреже главата при скока. А и скоростта на самолета… Не, мисля, че ще се наложи да предпочетем нещо не така екзотично.
— Какво ще кажеш за Бърни Восло? — предложи Пади.
— Точно това си мислех — кимна Хектор и се обърна към Хейзъл. — Бърни е бивш пилот от Южноафриканските военновъздушни сили. Той и жена му карат един очукан „Херкулес“ С-130 и мъкнат товари из Африка и Близкия изток. Не са много придирчиви към товара и си държат езика зад зъбите. Използвал съм ги неведнъж в миналото. Самолетът им е с частично херметизиран корпус и може да се издигне на шест хиляди и четиристотин метра, ако го сриташ по-енергично. На такава височина за слушател на земята ще вдига толкова шум, колкото пикаеща върху кадифе котка.