— Не ти ли се струва странно, че Утман е успял да научи толкова много за Типоо Тип само като е подслушал разговора на брат си? Боя се за сигурността на семейството си, ефенди. Не мога да поемам рискове.
— Има истина в думите ти, Тарик — кимна замислено Хектор. Въпреки дълбоката си привързаност към Утман, той усети червеите на предателството да се гърчат в червата му.
Тарик пое дълбоко дъх.
— Леля ми се омъжи за човек от Амеера, съвсем близо до Оазиса на чудото. Като дете прекарвах там много месеци всяка година. Пасях камилите с братовчедите си. Виждал съм неведнъж крепостта на Типоо Тип, но само отдалеч. Леля ми беше негова прислужница вътре. Но това беше много отдавна и може би тя вече е мъртва.
— Може пък и да не е. Възможно е все още да работи в крепостта. Може би знае къде държат момичето. Може би все още те обича достатъчно, за да ти покаже как да влезем вътре и къде да намерим Кайла.
— Може би — ухили се Тарик и поглади брадата си. — Може би — за всички тези неща.
— Може би ще посетиш леля си и ще разбереш.
— Може би — кимна Тарик.,
— Може би ще заминеш още тази нощ. Ще те пуснем от самолета недалеч от Амеера. Ще ти дам един от сателитните телефони. Ще ми се обадиш веднага щом установиш контакт със семейството си. И това не е може би.
— Както винаги, слушам и изпълнявам, Хектор — кимна Тарик и усмивката му се разтегли още повече.
Хектор го побутна с юмрук в рамото и понечи да се изправи, но Тарик го задържа за ръката.
— Чакай, имам да ти казвам още нещо.
Хектор отново клекна до него.
— Ако измъкнем момичето от крепостта, по петите ни ще тръгнат много мъже. Ще ни преследват с машини с висока проходимост. Ние пък ще бъдем пеша с момичето. Тя сигурно ще бъде болна и слаба след всичко, което са й направили. Може да се наложи да я носим.
— Кажи ми какво предлагаш.
— На север от крепостта има дълбока скалиста клисура, продължаваща сто и десет километра в посока изток-запад. Можем да я прекосим пеша, но дори автомобил с четворна предавка няма да може да ни последва. Ще им се наложи да обиколят петдесет или шейсет километра, за да я преодолеят. След като минем тази уади, това ще ни даде предимство най-малко за два-три часа, ако не и доста повече.
— Заслужаваш да бъдеш награден със сто девици! — с усмивка му каза Хектор.
— И една ми е достатъчна, стига да я бива — отвърна на усмивката му Тарик.
Хектор го остави да клечи в сянката на помпената станция и да си свива поредната цигара.
Когато влезе в ситуационната стая, Дейв се обърна към него.
— Това са сателитните снимки на района от „Гугъл Ърт“, шефе — потупа той пръснатите на масата листове. — Село Амеера е отбелязано, но не мога да намеря нищо за Оазиса на чудото.
— Я да видим.
Хектор изучи снимката с висока резолюция и заби пръст в нея.
— Ето го! — възкликна той.
— Мо'джиза. Чудото. Дай ми координатите, Дейв.
Докато Дейв работеше с компютъра, Хектор продължи да разглежда картата. Вече знаеше къде и какво да търси и незабавно различи клисурата. Взе лупата на Дейв и я разгледа внимателно. Информацията на Тарик като че ли се потвърждаваше — дълбоката уади не се пресичаше от никакви шосета или черни пътища.
Изправи се и отиде при Бърни и Нела, които стояха навън до вратата и пушеха.
— Искам тази нощ да пуснете Тарик колкото се може по-близо до село Амеера — тихо им каза той. — Пращам го да направи разузнаване на района. След като го оставите, продължавате направо за Жига-Жига с Пади и групата му, които също ще бъдат на борда. Разтоварвате ги с камионите и се връщате в Сиди ел Рациг.
Погледна през вратата към Хейзъл, която беше излязла след него от ситуационната стая. Знаеше, че нито е разумно, нито мило да я оставя сама в Сиди ел Рациг, за да се чуди как да си запълни времето.
— Двамата с госпожа Банок ще пътуваме с вас до Амеера и Жига-Жига.
Хейзъл кимна в знак на съгласие и Хектор се обърна отново към Бърни.
— Направете разчет на летателното време за всеки етап от пътуването. Трябва да пристигнем в Жига-Жига, докато има достатъчно светлина за кацане. Не искаме да привличаме нежелано внимание, като кръжим прекалено дълго в района. Мислите ли, че ще намерите веднага пистата?
— Ама че тъп въпрос — отвърна Нела. — Били сме там, ако случайно си забравил.
Тя надяна на носа си очила за четене с крещящи оранжеви пластмасови рамки и двамата с Бърни се наведоха над калкулатора. Само няколко минути по-късно Нела вдигна глава.
— Добре, излитаме оттук точно в осем вечерта. Който не се е качил, остава.