* * *
Хектор и Хейзъл стояха в дъното на кабината и гледаха африканския залез над главите на пилотите. Хейзъл леко се облегна на него. Последните лъчи на слънцето озаряваха хребетите на планините пред тях, превръщайки ги в бронз и току-що изковано злато. В същото време земята директно под тях вече тънеше в мрак и само мъничките точици светлина бележеха местата на пръснатите селца на Пунтленд.
— Толкова е красиво — прошепна Хейзъл, — но не мога да оценя красотата от ужаса на всичко това. Кайла е някъде там долу.
Нощта ги затвори в прегръдката си и звездите заблестяха с цялото си великолепие над тях. Нела се обърна в седалката и свали слушалките от ушите си.
— Започвам спускането. Двайсет минути до зоната на скачане, Хектор. Кажи на твоя човек да си слага раницата и да е готов.
Хектор излезе в товарния отсек. Повечето хора на Пади се бяха наместили в камионите и си бяха намерили удобни места да подремнат, но самият Тарик чакаше при задната рампа. Беше облечен като сомалийски селянин, с торба от козя кожа на кръста и сандали от сурова кожа на краката. Докато му помагаше да си сложи парашута, Хектор бързо му повтори уговорените сигнали за контакт и разпознаване.
— Десет минути до зоната на скачане! — обяви гласът на Нела по високоговорителя.
Хейзъл приближи да стисне ръката на Тарик.
— Не за първи път рискуваш живота си за мен, Тарик. Ще намеря начин да ти се отплатя.
— Не искам отплата, госпожо Банок.
— В такъв случай се моля на Аллах да те благослови и закриля — рече тя и в същия миг гласът на Нела отново прозвуча по високоговорителя:
— Пет минути до зоната на скачане. Спускам задната рампа. Гледайте да сте закрепили ремъците си.
Рампата се спусна бавно и прохладният нощен вятър зафуча около краката им и задърпа дрехите им.
— Виждам светлините на Амеера право напред — обади се Нела. — Една минута до скока.
После започна да отброява секундите:
— Пет, четири, три, две, давай! Давай! Давай!
Тарик се затича и скочи напред с главата през ръба на рампата. Въздушната струя моментално го отнесе в мрака. Нела вдигна рампата и постепенно увеличи мощността на двигателите. Започнаха да се издигат в посока на Жига-Жига.
По зазоряване направиха кръг над пистата. Долу се виждаха руините на някаква сграда, останала без покрив и с рушащи се стени. Дори след осемдесет години пистата си оставаше маркирана от малки варосани каменни стълбове. Единственият признак за живот беше на хълма над нея, където някакво момче с червено одеяло се топлеше на пушещ огън, докато стадото му кози пасеше наоколо. Димът от огъня показа на Нела посоката на вятъра. Когато самолетът прелетя с грохот над хълма, момчето и стадото му се пръснаха в паника. Нела приземи голямата машина леко като кацаща върху роза пеперуда. После-" самолетът подскочи и се задруса по неравната писта, за да спре много преди края й. Нела спусна рампата, Пади изведе навън малкия конвой от три камиона и с последно махане на ръка пое с рев обратно към сомалийската граница. Нела завъртя самолета на 180 градуса и пет минути след кацането отново бяха във въздуха.
— Пет часа и половина път до дома — каза Хектор, докато прегръщаше Хейзъл през раменете. — Нямам представа как да убием времето.
— Имаме на разположение целия товарен отсек — посочи Хейзъл. — Мога ли да направя предложение?
— Чета мислите ви и намирам предложението за отлично. Госпожо Банок, вие сте гений.
* * *
Тарик намери дупка на мравояд и напъха парашута и шлема си в нея. Нави тюрбана около главата си и нагласи кожената торба през рамо. По време на скока внимателно си беше отбелязал посоката, в която се намираше селото. Издаваха го само три мъждукащи светлинки и той бе изумен от острото зрение на Нела Восло, която успя да ги забележи от три километра височина. Тръгна към Амеера и след по-малко от километър надуши пушека на огньовете и силната миризма на кози и хора. Когато приближи, някакво куче се разлая и към него се присъедини второ, но селото продължаваше да спи. Бяха минали десет години от последното му идване тук, но почти пълната луна светеше достатъчно силно, за да се ориентира, докато вървеше тихо между колибите с тръстикови покриви. Леля му живееше в третата след кладенеца. Почука на вратата и след малко отвътре се чу тих женски глас.
— Кой е? Какво искаш в такъв късен час? Аз съм почтена жена. Върви си!
— Аз съм Тарик Хакам, търся сестрата на майка си, Тахеера.
— Чакай! — извика невидимата жена.
Тарик чу някакво движение от другата страна, последвано от драскане на кибрит. Меката жълта светлина на газен фенер се разля между пролуките на стената от кал. Накрая вратата се отвори, като стържеше пода. Жената стоеше на прага и го гледаше.