— Наистина ли си ти, Тарик Хакам? — попита тя и вдигна фенера, за да освети лицето му. — Да, ти си — прошепна свенливо и пусна непохватно покривалото си.
— Коя си ти? — Тарик се вгледа в лицето й. Беше млада и много красива. Чертите й му се сториха смътно познати.
— Тъжна съм, че не ме познаваш, Тарик. Аз съм братовчедката ти Далия.
— Далия! Колко си пораснала само!
Тя се изкиска срамежливо и отново скри устата и носа си с покривалото. Само преди десет години беше хлапе, което се мъкнеше след него по най-вбесяващ начин с парцаливата си къса пола, рошава коса и мухи, пълзящи по засъхналите сополи над горната й устна.
— И ти си пораснал — рече тя. — Мислех си, че никога вече няма да те видя. Често се питах къде се изгуби и какво правиш.
Дръпна се настрани и задържа вратата отворена. Той се наведе и мина покрай нея. Затаи дъх от лекото им докосване при разминаването.
— Леля ми тук ли е, Далия?
— Майка ми е мъртва, Тарик, дано Аллах спаси душата й. Върнах се в Амеера да я оплача.
— Дано намери щастие в рая — тихо рече той. — Не знаех за смъртта й.
— Беше много болна дълго време.
— Ами ти, Далия? Има ли кой да те пази? Баща ти, братята ти?
— Баща ми е мъртъв от пет години. Братята ми се пръснаха. Отидоха при муджахидините да станат бойци във войската на Аллах. Сама съм тук.
Тя замълча за известно време, после продължи:
— Тук има мъже, груби, жестоки мъже. Страх ме е. Затова се поколебах да ти отворя.
— Какво ще стане с теб?
— Преди да умре, майка ми уреди да работя като прислужница в крепостта на Оазиса на чудото. Върнах се оттам само за да я погреба и оплача. Дните на траура вече отминават и ще се връщам обратно.
Тя го заведе в малката кухничка в задната част на колибата.
— Гладен ли си, братовчеде? Имам малко фурми и безквасен хляб. А също и извара от козе мляко.
Чудеше се как да му угоди.
— Благодаря, Далия. Нося малко храна. Можем да си я поделим.
Той отвори торбата си и извади пакет военна дажба. Очите й грейнаха, когато го видя. Тарик предположи, че от доста време се е хранила съвсем оскъдно. Двамата седнаха по турски на пръстения под един срещу друг с малки грубо изработени купички помежду си и той я загледа как яде с удоволствие. Тя знаеше, че я следи, и свенливо гледаше надолу, но от време на време се усмихваше едва-едва. Когато приключиха, изплакна купите и отново се настани срещу него.
— Казваш, че работиш в крепостта? — попита Тарик.
Далия кимна утвърдително.
— Имам работа там — каза той и тя го погледна с интерес.
— Това ли те води насам?
Той сведе глава и тя продължи:
— Какво търсиш, братовчеде?
— Едно момиче. Младо момиче със светла коса.
Далия ахна и закри устата си с длан. Очите й се изпълниха с изненада и страх.
— Познаваш я! — уверено каза той.
Тя не отговори, а сведе глава и се загледа в земята помежду им.
— Дойдох да я върна обратно при семейството й.
Тя поклати тъжно глава.
— Внимавай, Тарик Хакам. Опасно е да приказваш открито за това. Боя се за теб.
В колибата се възцари мълчание и той забеляза, че се е разтреперила.
— Ще ми помогнеш ли, Далия?
— Познавам това момиче. Млада е колкото мен. Те обаче я дадоха на мъжете да се забавляват с нея.
Гласът й едва се чуваше.
— Тя е болна. Болна от нараняванията, които й причиниха. Болна от самота и страх.
— Заведи ме при нея, Далия. Или поне ми покажи пътя.
Тя дълго време не отговори.
— Ако го направя, ще разберат, че аз съм те завела. Ще ми сторят същото, което сториха с нея. Ако те заведа, няма да мога да остана в двореца. Ще ме вземеш ли със себе си, когато си тръгнеш, Тарик? Ще ме защитиш ли от гнева им?
— Да, Далия. Ще те отведа със себе си, при това с радост.
— В такъв случай ще го направя, Тарик Хакам, братовчеде мой.
Тя се усмихна срамежливо и тъмните й очи заблестяха на светлината на фенера.
* * *
Тарик клечеше под един скален перваз, гледащ на изток. Беше дошъл тук час след залез-слънце. Мислеше си за братовчедка си Далия. Още се чудеше на превръщането й от дете в млада жена. Мисълта за нея го караше да се чувства щастлив. Тази сутрин, преди да го остави и да измине шестте километра до Оазиса на чудото, тя бе докоснала ръката му с думите: „Ще те чакам“. Потърка ръката си там, където го беше докоснала, и се усмихна.