Мислите му бяха прекъснати от тихо бръмчене в небето. Погледна нагоре, но видя единствено звезди. Наклони глава настрани и се заслуша. Звукът се усили. Той стана, взе стария газеник със срязана горна част, който му бе дала Далия, и го изнесе на открито. Натрупа около него предварително събраните камъни, за да го закрепи по-здраво. Отново се заслуша; вече нямаше съмнение. Бученето на самолетни двигатели не можеше да се сбърка с нищо. Извади от торбата си морската сигнална ракета. Дръпна въжето за запалване, пусна ракетата в газеника и отстъпи назад. Съдът пламна и от него се надигна парлив пушек. Червеното сияние се отрази нагоре. Звукът на двигателите се засили, докато не се озова почти над главата му.
— Виждам червен сигнал — избоботи гласът на Нела от високоговорителя. — Две минути до зоната на скачане. Отварям рампата.
Хектор беше разделил хората си на две отделения по пет души. Той щеше да скочи с първото отделение, а Утман щеше да го последва незабавно с другите четирима. Всички бяха облечени в традиционни дрехи с черни шалове, покриващи по-голямата част от лицата им, но отгоре бяха с бронирани жилетки и бойни шлемове и носеха раници с вещи от първа необходимост, по десет пълнителя за автоматите на коланите и бойни ножове. Оръжейникът на „Кросбоу“ ги беше наточил достатъчно добре, за да могат да се обръснат с тях.
— Първо отделение на крак! — нареди Хектор и те станаха и се отправиха към рампата. — Включете сигналните си светлини!
Всеки имаше малка флуоресцентна лампа, закрепена с ластична лента за шлема. Светлината беше синя и толкова слаба, че беше малко вероятно да бъде забелязана от вражески наблюдател на земята, като в същото време щеше да ги ориентира къде се намират другите по време на свободното падане. Хейзъл седеше на пейката до Хектор и сега стана и го прегърна през врата.
— Обичам те! — прошепна му тя. Той беше първият мъж, на когото казваше тези думи от много време насам. — Върни се. Върни се при мен.
От високоговорителя гласът на Нела започна последното отброяване.
— И аз те обичам — каза той и я целуна, оставяйки петно камуфлажна боя на бузата й. Разтърка го нежно с палец. — Когато се върна, ще водя Кайла със себе си.
Тя се извърна бързо и изтича към вратата на кабината. Не искаше той да я вижда разплакана. Преди да стигне вратата, Нела даде команда за скачане:
— Първо отделение! Давай! Давай! Давай!
Хейзъл се обърна да го зърне за последно, но той беше изчезнал в черната паст на нощта.
Във фучащия вятър Хектор стабилизира падането си, заемайки позата на морска звезда, и се огледа за червения сигнал на Тарик. Забеляза го на три километра отдолу, под ъгъл около 45 градуса. После се огледа около себе си за сините светлинки на хората си. След като откри всички, с леки движения на крайниците и тялото си застана начело на формацията. Четиримата му другари бяха плътно до него, докато летяха към червения сигнал. Хектор погледна алтиметъра и хронометъра си. Времето за свободно падане беше малко повече от минута. Вече бяха стигнали пределната скорост и земята летеше устремно към тях. Намираха се на по-малко от четиристотин и петдесет метра над нея, когато той даде знак с ръка да отворят парашутите си и да се пръснат. Сега управлението беше по-лесно и те се плъзнаха на лекия ветрец и кацнаха като ято жерави на двайсетина крачки от горящата червена ракета, докосвайки земята почти едновременно и оставайки на крака, докато прибираха бързо парашутите си. Незабавно образуваха защитен кръг с насочени навън оръжия.
— Тарик! — тихо повика Хектор. — Покажи се!
— Аз съм, Тарик Хакам — подаде се той зад една купчина камъни. — Не стреляйте!
Изтича при Хектор и двамата бързо се здрависаха.
— Всичко наред ли е? — веднага попита Хектор. — Къде е онова момиче, братовчедка ти?
Тарик му беше обяснил набързо ситуацията тази сутрин по сателитния телефон.
— Вътре в крепостта е. Ще ни отведе на мястото, където държат момичето на Банок.
— Можеш ли да й се довериш? — попита Хектор. Свой човек в крепостта беше невероятен късмет, а той винаги се отнасяше подозрително към прекалено щастливите стечения на обстоятелствата.
— Тя е от моята кръв — отвърна Тарик и едва не добави „и част от сърцето ми“, но не искаше да изкушава Иблис, Дявола.
— Добре, ще приема това.
Хектор му даде резервния автомат и раницата, които бе взел. В същия момент Утман и четиримата му другари се спуснаха от черното небе и кацнаха недалеч от тях. Тарик обърна газеника и натрупа камъни върху сигналната ракета. Останалите прибираха и заравяха парашутите.