Минути по-късно се бяха прегрупирали.
— Тарик, ти водиш — нареди Хектор. — Движете се по двойки.
Последваха Тарик, като внимателно поддържаха разстоянието помежду си. С готови за стрелба оръжия се движеха бързо по неравната пътека, проправена от козите. След четирийсет и четири минути стигнаха първата палма на оазиса и отново се подредиха в отбранителен кръг, залегнали по корем и с вдигнати глави. Тарик даде знак, че теренът е чист, и Хектор махна на останалите да продължат. Тарик се запромъква между дърветата. Утман изпълзя до Хектор.
— Къде отива? — прошепна той. — Защо спираме тук?
— Тарик има свой човек в крепостта. Отиде да установи контакт, след което ще ни вкара през един от страничните входове.
— Не знаех за това. Кой е този информатор? Мъж или жена? Някой роднина на Тарик?
— Какво значение има?
Хектор усети леко напрежение. Утман беше прекалено настоятелен.
— Не ми каза за това, Хектор.
— Не беше нужно да научаваш до този момент — отвърна Хектор и Утман извърна поглед. По стойката му личеше, че е ядосан. Нима показваше негодуванието си, че не му се е доверил? Това не беше характерно за Утман. Хектор се запита дали приятелят му не е започнал да остарява за тези игри. Да не би да изпускаше нервите си? Не можеше да си представи по-мрачна възможност. Внезапно взе решение и докосна Утман по ръката, принуждавайки го да го погледне в очите.
— Утман, оставаш тук с хората си като резерва. Ако загазим вътре в крепостта, ще ни се притечете на помощ. Искам да ни прикривате. Ясно?
— Винаги съм бил до теб — горчиво рече Утман. Поведението и нацупеният му тон бяха прекалени и затвърдиха решението на Хектор да не го взема със себе си в леговището на Звяра.
— Не и този път, стари приятелю — отвърна той и без да каже нито дума повече, Утман се извърна и изпълзя обратно на мястото си при второто отделение. Хектор го изхвърли от мислите си и се загледа към дърветата на оазиса. Видя движеща се като нощна пеперуда сянка и тихо подсвирна два пъти. Отговорът последва незабавно и Тарик безшумно се материализира между дърветата. Водеше някого със себе си — стройна фигура, облечена в дълга черна абая.
— Това е братовчедка ми Далия — каза той, когато двамата залегнаха до Хектор. — Има тревожни новини. Казва, че сред хората на шейха имало голяма суматоха. Почти целият гарнизон бил пратен на север, оттатък джамията.
— Защо? — обърна се Хектор към момичето.
— Не зная.
Гласът й бе много тих.
Хектор се замисли за момент.
— Има ли порта в северната част, където са отишли мъжете? — попита той.
— Има — потвърди Далия, — но не е главната.
— През нея ли смяташе да ни вкараш в крепостта?
— Не! — поклати глава тя. — На източната стена зад кухните има друг вход. Съвсем малък, през който може да мине само един човек. Почти не се използва и малко хора знаят за съществуването му. Оттам смятах да ви въведа.
— Вратата заключена ли е?
— Заключена е, но намерих ключ. Тази сутрин го отмъкнах от джоба на главния готвач. Така и не забеляза.
— Охрана? Входът охранява ли се?
— Никога не съм виждала стража. Тази вечер излязох оттам. Пътят беше открит и наоколо нямаше никого.
— Тарик, братовчедка ти се оказа храбра и интелигентна жена.
Хектор се вгледа в нея, но не успя да различи нищо зад покривалото.
— Известно ми е — сериозно отвърна Тарик.
— Омъжена ли е?
— Още не, но може би скоро ще го направи — отвърна Тарик. Далия скромно сведе глава, но не каза нищо. — Съветва ни да изчакаме тук, преди да приближим крепостта. Докато суматохата не утихне.
— Колко ще трябва да чакаме според нея? — попита Хектор и Тарик показа почти кръглата луна, която се издигаше зад палмовата горичка — до пълнолуние оставаха пет дни.
— Докато не се изравни с най-високата палма. Дотогава стражите ще са се успокоили и някои може дори да са заспали.
— Значи около час и половина — прецени Хектор и погледна часовника си.
Изпълзя назад към Утман и с няколко думи обясни плана, след което се върна при своето отделение. Лежаха безмълвно и неподвижно, докато голямата стрелка пълзеше по циферблата. Внезапно мъртвешката тишина бе разкъсана от воя и крясъците на два чакала под стените на крепостта. Моментално последва яростен лай на глутница хрътки оттатък стената.
— Господи, колко кучета има вътре, Далия?
— Много. Ханът обича да ловува с тях.
— Какво ловува… газели, антилопи, чакали?
— Всички тези животни, да — отвърна Далия. — Но най-вече обича да ловува хора.
— Хора ли? — дори Хектор беше шокиран. — Човешки същества ли имаш предвид?