— Коя врата? — попита Хектор; на отсрещната стена имаше три врати, но Далия беше твърде сащисана, за да отговори. Тарик скочи, хвана я за раменете и я разтърси.
— Коя врата?
Момичето дойде на себе си и посочи средната.
— Прикривай ме — каза Хектор на Тарик и тръгна към вратата. Отключи я с ключа на пазача и бавно и безшумно я отвори. Килията не беше осветена, но той включи лампата на шлема си. Лъчът освети малкото помещение. Липсваха прозорци и вентилация. В единия ъгъл имаше клозетна кофа и стомна с вода. От кофата се носеше воня. В средата на пода малка детска фигура се беше свила на кълбо върху сламеник. Беше облечена само в мръсна риза, достигаща до кръста й, така че нямаше съмнение за пола й. Хектор коленичи над нея и нежно я обърна, за да види лицето й. Това беше лицето на момичето от бруталното видео, момичето, чиято снимка му бе показала Хейзъл. Това бе Кайла, но толкова бледа и отслабнала, че кожата й сякаш бе станала прозрачна.
— Кайла! — прошепна той в ухото й и тя се размърда. — Събуди се, Кайла.
Тя отвори очи, но в първия момент не успя да ги фокусира.
— Събуди се, Кайла. Дойдох да те отведа у дома.
Очите й внезапно се разшириха и сякаш изпълниха цялото й лице. В тях се спотайваха сенки на ужасни спомени. Тя отвори уста да изпищи, но той бързо я запуши с длан и зашепна настойчиво:
— Не се страхувай. Аз съм приятел. Майка ти ме изпрати да те прибера у дома.
Тя бе оглушала от страх, не разбираше думите му, съпротивляваше се с цялата си нищожна сила.
— Майка ти ми каза, че имаш „Бугати Вейрон“, което наричаш Господин костенурка. Майка ти се казва Хейзъл Банок. Тя те обича, Кайла. Помниш ли кобилката, която ти подари за последния рожден ден? Кръстила си я Млечен шоколад.
Тя спря да се съпротивлява и го загледа с огромните си очи.
— Сега ще сваля ръка от устата ти. Обещай да не крещиш.
Кайла кимна и Хектор махна ръката си.
— Не млечен шоколад — прошепна тя. — А просто шоколад.
Захлипа безмълвно и цялото й тяло се разтресе. Хектор я взе на ръце. Беше лека като птичка и гореше от треска.
— Хайде, Кайла. Връщам те у дома. Майка ти те чака.
Тарик го прикриваше на вратата. Хектор кимна към труповете на двамата араби.
— Заключи ги в килията.
Хванаха ги за краката и ги замъкнаха вътре, главите им се удряха и подскачаха по неравните камъни на пода. Хектор заключи вратата и прибра ключа в джоба си.
— Така! А сега кажи на братовчедка си да ни изкара от тази воняща дупка, Тарик.
Далия ги поведе обратно по същия път. На всеки ъгъл Хектор очакваше някой да изкрещи или да открие огън. „Прекалено лесно е. Задава се лайняна буря, чувствам го в червата си“ — мрачно си каза той. Накрая обаче излезе през малката врата в тесния проход и усети полъха на нощния въздух на пустинята.
— Сладък като целувката на девица — промърмори той и вдиша дълбоко.
Кайла трепереше в обятията му. Отнесе я в началото на прохода, откъдето имаше пряк път за отстъпление надолу по склона. Положи я внимателно върху камъните и коленичи над нея. Хейзъл беше приготвила чист камуфлажен комбинезон, чифт гуменки нейния номер и гащета. Хектор ги извади от страничния джоб на раницата си и я облече, сякаш беше бебе. Отмести поглед, докато й слагаше гащетата. Изпитваше странна бащинска привързаност към нея, но отначало му беше трудно да разпознае чувството. Никога не беше имал деца и никога не бе искал да има. Животът му бе пълен с прекалено много други неща и в него просто не оставаше място за хлапета. Сега си помисли, че сигурно е хубаво да има. Това беше детето на Хейзъл и следователно, по някакъв шантав начин, и негово. Болното малко създание дърпаше струните на дълбоко стаени чувства, за чието съществуване не бе подозирал. Намери пластмасовото шишенце в раницата си и я принуди да глътне три капсули широкоспектърен антибиотик и голяма глътка вода от бутилката, която задържа до устните й.
— Можеш ли да вървиш? — нежно я попита той.
— Да, разбира се!
Тя стана, направи две несигурни стъпки и се свлече.
— Добър опит, но май ще ти трябват малко упражнения — отбеляза той. Взе я отново на ръце и затича с нея. Тарик и Далия водеха, останалите от отделението ги прикриваха. Следваха стената по тясната пътека, докато не излязоха на пътя и продължиха право надолу. Нощта беше притихнала, сякаш цялото мироздание бе притаило дъх. Забавиха крачка, когато влязоха в оазиса, и тръгнаха между палмите към мястото, където бяха оставили Утман и хората му.