„Прекалено е тихо“ — помисли си Хектор. Адски тихо, мамка му. Цялото това място вонеше на Звяра. Изведнъж Тарик и Далия отпред се хвърлиха на земята. Тарик дръпна братовчедка си и двамата изчезнаха от погледа на Хектор, сякаш бяха стъпили във вълча яма. Хектор залегна почти в същия миг, като внимаваше да не удари Кайла.
Тя изскимтя.
— Тихо, миличка, тихо! — прошепна й той и се загледа напред, като полека сваляше автомата от рамото си.
Погледна през мерника за нощно виждане, но не откри нищо, което би могло да обезпокои Тарик. После видя приятеля си да вдига предпазливо глава. След цели пет минути той тихо изсвири. Отговор не последва. Тарик се обърна бавно и погледна назад към Хектор в очакване на заповед.
— Стой тук и не мърдай! — каза Хектор на момичето.
— Страх ме е. Моля ви, не ме оставяйте.
— Ще се върна. Обещавам.
В следващия миг беше на крака и тичаше. Залегна до Тарик и се претърколи, за да избегне прицела на евентуален противник. Тишината беше тежка и зловеща.
— Къде? — попита той.
— Зад онази палма. Там има човек, но не помръдва.
Хектор различи тъмната фигура и остана да я гледа цяла минута. Лежеше абсолютно неподвижно.
— Прикривай ме.
Отново се хвърли напред. Дори бронираната жилетка не би могла да спре куршум от карабина от такова разстояние. Стигна до тъмната човешка фигура и коленичи до нея. Лицето на мъжа беше обърнато към Хектор и той видя, че това е Халил, един от наистина добрите му хора.
— Халил! — прошепна му той, но отговор не последва.
Посегна да провери пулса на врата му. Кожата на Халил беше топла, но пулс нямаше. Едва тогава Хектор усети нещо мокро по пръстите си. Знаеше какво е; през живота си сигурно беше виждал толкова кръв, колкото всеки хирург. Затърси с пръсти раната. Намери я точно там, където очакваше — зад челюстта, точно под ухото. Малка дупка — тънко, много остро оръжие, достигнало през ушния канал до мозъка. Призля му. Не искаше това да е вярно. Познаваше само един човек, който би могъл да убие с такава прецизност. Даде сигнал на Тарик да дойде. Той се промъкна бързо до Хектор и моментално забеляза кръвта по пръстите му. Обърна тялото на Халил и докосна раната зад ухото. Не каза нищо.
— Намери останалите — нареди Хектор.
Три трупа лежаха в отбранителен кръг, гледайки навън. Явно бяха имали доверие на убиеца си, за да го допуснат толкова близо до себе си. Всички бяха умрели моментално. Всички имаха почти една и съща рана.
— Къде е Утман?
Въпросът беше ненужен, но Хектор трябваше да го зададе.
— Няма го. Отишъл е там, където е сърцето му.
Тарик погледна към тъмния масив на крепостта.
— Знаел си, Тарик. Защо не ме предупреди за него?
— Знаех го със сърцето си, но не и с главата си. Щеше ли да ми повярваш? — попита Тарик.
Хектор се намръщи.
— Утман беше мой брат. Как бих могъл да ти повярвам? — каза той.
Тарик отмести поглед.
— А сега трябва да напуснем това място, преди любимият ти брат да се е върнал — каза той. — С другите си братя, тези, които той наистина обича и които не обичат теб, Хектор Крос.
* * *
Утман гледаше как Хектор и Тарик се отдалечават между палмите с онази жена Далия и останалите от отделението му. Беше ядосан и отчаян. Хектор Крос беше пратил всичките му грижливо замислени планове по дяволите. Сега трябваше много бързо да прецени новото положение. Шейх Типоо Тип и внукът му Адам го чакаха с повечето от хората си при северната порта. Утман беше обещал на Адам да му достави Хектор Крос там. Първо и най-важно бе да съобщи на Адам, да му каже, че Хектор няма да влезе в капана според очакваното, а ще проникне през друг вход. Трябваше да затворят всички порти и да претърсят крепостта. Да го намерят, преди да е успял да се измъкне и да избяга в откритата пустиня. Имаше само един начин да предупреди Адам. Трябваше да го направи лично. Но преди това трябваше да се погрижи за четиримата от своето отделение. Опипа кинжала в канията, закрепена за лявата му ръка. Беше го изработил от предния ресор на един камион. Нужни му бяха много часове пилене и търкане с пясък, нагорещяване, коване и закаляване, за да го направи така съвършен. Дръжката беше обвита в ивица кожа на антилопа, за да пасва идеално на ръката му. Балансът беше безупречен. Острието беше достатъчно остро да реже до кокал с най-малко усилие, върхът можеше да проникне в живата плът само от собствената си тежест. Даде на групата на Хектор десет минути да се отдалечат, след което изпълзя до най-близкия от хората си.