— Кайла Банок, моята закрилница.
— Можете да ме наричате Кай. Всички приятели ме наричат така.
Хектор се ухили, когато тя стегна хватката си около врата му. Винаги си беше мислил, че когато му дойде времето, ще има син.
„По дяволите, и дъщеря ще ми се отрази чудесно“ — реши той. Продължиха да тичат още четирийсет минути преди да спре и да погледне назад. Беше му се сторило, че чува нещо. Сега беше сигурен. Звукът беше слаб, но не можеше да се сбърка.
— Какво има, Хек? — Кайла отново трепереше и в гласа й се долавяше паника. — Мисля, че чувам кучешки лай.
— О, няма за какво да се безпокоиш. Тук е пълно с бездомни кучета.
Обърна се към Тарик.
— Чуваш ли?
— Да, чувам. Имат кучета и най-малко една кола. Ще ни настигнат преди да се доберем до клисурата.
— Не, няма — отвърна Хектор. — Вече е време наистина да потичаме.
— Какво си казахте? Не разбирам.
Двамата разговаряха на арабски и безпокойството на Кайла растеше.
— Страх ме е, Хек.
Няма от какво да се страхуваш. Ти ще се погрижиш за мен, а аз — за теб. Споразумяхме ли се?
Погледна към полярната звезда, която се виждаше ниско над хоризонта, и се затича. Тичаше с всяка глътка въздух в дробовете си и ударите на сърцето отекваха в ушите му като ритъм на бойни барабани. Когато нозете му започнаха да поддават, захвърли раницата и автомата си и продължи напред. Краката му се успокоиха и Хектор откри резерви от сила, за които не бе подозирал. Пробяга километър и половина, после още толкова. Накрая реши, че е изтощен, че не е в състояние да направи още една крачка. Краката му обаче продължаваха да работят. Тарик и Далия тичаха до него. Далия носеше автомата на Хектор, а Тарик беше взел раницата му.
— Дай аз да нося момичето — помоли го Тарик. Хектор поклати глава. Тарик беше жилав дребен мъж, но нямаше яките бичи мускули за подобен товар. Хектор знаеше, че ако спре да тича дори за секунда, няма да е в състояние да продължи. Измина още километър и половина и накрая разбра, че всичко е свършено, напълно и окончателно свършено.
„Тук ще умра — помисли си той. — А нямам дори автомат. Животът е гаден“.
Спря и свали Кайла на земята. Едва стоеше на крака. Лаят на кучетата се чуваше по-близко, по-силно. Все още имаше пистолет на колана.
„Не мога да им позволя да вземат Кайла. Няма да допусна отново да попадне в лапите им. Накрая ще споделя пистолета с нея, по един куршум за двама ни“. Това бе най-трудното и най-тъжно решение в живота му. То вцепени ума му и когато долови да викат името му, не можеше да разбере какво му казват. Чуваше единствено кучетата. „В пустинята звукът се разпространява надалеч — каза си той. — Не са толкова близо, колкото изглежда“.
— Стигнахме клисурата, Хектор — викаше му Тарик и думите най-сетне проникнаха през изтощението и мъката. — Хайде, Хектор, успя. Ръбът на клисурата е само на двайсет метра пред нас. Хайде, приятелю!
Хектор вече не можеше да мисли логично. Умът му казваше, че с него е свършено и не може да продължи, но въпреки това отново взе Кайла на ръце и се затича. Спря едва когато земята изчезна под краката му и той полетя, като се плъзгаше и търкаляше по първия стръмен участък на склона. Смееше се, а Кайла седна до него на земята. Тупаше прахта от лакътя си, едната й буза беше ожулена. Изгледа го изумено и се разкиска.
— Трябва да идеш на лекар, Хек. Ти си луд, човече. Скачаш от стени като абсолютно побъркан, да знаеш. Но пък лудостта ти отива.
Като продължаваше да се смее, Хектор се опря на стената на клисурата и се изправи.
— Тарик! — извика той. — Не бива да позволяваме кучетата да ни заварят тук. Трябва да стигнем до северната страна на каньона, за да може Ханс да ни вземе. Събери момчетата.
Обърна се към Кайла.
— Хайде, Кай. Още малко остава.
— Караш ме да си мисля, че всичко е възможно. Оттук нататък ще продължа сама.
Тя тръгна надолу по склона. Препъна се и едва не падна, но запази равновесие и продължи. Хектор я настигна, сложи ръка на рамото й и я поведе надолу, като се подхлъзваше и пързаляше.
— Ще се справиш! — окуражи я той. — Имаш добри гени, Кай Банок.
Тарик се плъзна по склона зад тях, оставайки на крака като скейтбордист. Останалите го следваха. Когато стигна Хектор, той му подаде автомата и раницата.
— Изпусна си нещата, Крос.
— Колко нехайно от моя страна.
Хектор метна екипировката на гръб и ги поведе към недрата на клисурата. Стигнаха дъното и северната стена се извиси пред тях. Кайла беше толкова задъхана, че не бе в състояние да говори, но нямаше време за почивка. Хвана я за ръката и я помъкна към отсрещната страна. Слонът бе стръмен и тежък, но накрая изпълзяха през ръба на равно. Хектор се загледа назад към южната страна. Първата светлина разкъсваше мрака на изток. Врагът не се виждаше никакъв, но лаят на кучешката глутница се чуваше съвсем ясно.