— Тарик, трябва да намерим място, където да окажем отпор до пристигането на хеликоптера.
Огледа се и набитото му око на войник се спря върху една удобна позиция.
— Виждаш ли онази скала отляво? Изглежда ми подходяща. Хайде, Кай.
Затичаха към скалите. Инстинктът на Хектор се оказа верен. Тук щяха да имат известно предимство. Държаха под контрол ръба на клисурата, която кучетата и Утман трябваше да пресекат, за да стигнат до тях, но по терена имаше пръснати големи канари. Хектор знаеше, че кучетата са обучени да преследват хора. Щяха да действат на глутница, но щяха да се разделят, за да преодолеят препятствията, и нямаше да могат да атакуват заедно. Хектор нареди на Кайла да се скрие под най-голямата скала и да седне с гръб към камъка. Остави раницата си до нея и й подаде пистолета.
— Можеш ли да стреляш?
Тя кимна. Тъп въпрос, каза си той и мислено се усмихна. Все пак е дъщеря на Хенри и Хейзъл Банок. Разбира се, че може да стреля.
— В цевта има патрон. Предпазителят е свален. Не искам много от теб. Просто убий проклетите животни, ако се доберат до теб.
Зае позиция до Тарик. Двамата едновременно погледнаха към небето. Изгревът наближаваше.
— Оставих един човек на ръба на клисурата — посочи Тарик напред. Мъжът беше приклекнал зад една канара. — Той ще ни предупреди, когато се появят кучетата.
— Добре. Слънцето ще изгрее след десетина минути — каза Хектор. — Ханс би трябвало да пристигне по същото време. Трябва да издържим само докато хеликоптерът се добере до нас.
Зачакаха, а светлината се засилваше.
— Кучетата идват. Много са — извика съгледвачът на арабски. Напусна поста си и се затича към тях.
— Видя ли хора с тях? — извика му Хектор.
— Не, само кучета. Много, много кучета.
Мъжът зае позиция до тях. Ловният хор на кучетата стана още по-силен и премина в свиреп проточен вой.
* * *
Утман беше зад волана на големия камион „Мерцедес“. Адам седеше до него, а шейх ханът се бе настанил на високата ловна седалка зад тях. От двете си страни имаше телохранители, които да го подкрепят и да не позволят да излети от мястото си, докато камионът подскачаше в тъмното по пресечения терен. Четирима други въоръжени мъже се блъскаха отзад. Утман караше бързо. Отдавна бяха изгубили от поглед глутницата хрътки, но той следваше лая им.
— Тръгнали са към северната уади. Откъде знаят за нея? — извика Адам през рева на двигателя. — Ти ли им каза, Утман?
— Не, но един от хората на Крос познава добре района. Има роднини тук — отвърна Утман.
— Ако стигнат до нея, няма да можем да ги последваме. Ще трябва да заобиколим, а това означава повече от осемдесет километра допълнителен път — занарежда старият шейх. — Не бива да позволиш това да се случи, Адам.
— Имат хеликоптер, който идва да ги вземе — каза му Утман.
— Сигурен ли си?
— Присъствах на събранията им, така че определено съм сигурен, велики господарю.
Кучетата вече бяха толкова далеч напред, че на Утман се наложи да спре и да угаси двигателя, за да ги чуе и да се увери, че не се е отклонил. После запали отново и даде газ в мрака.
— Как ще ги намери хеликоптерът? — настоятелно попита Адам.
— Ще го повикат по сателитен телефон и ще отбележат точната си позиция със сигнални ракети.
Утман рязко наби спирачки и камионът поднесе и спря. Адам удари главата си в предното стъкло, а онези отзад изхвръкнаха от каросерията.
— Защо направи това? — гневно извика Адам и притисна края на шала към раната на челото си, за да спре кръвта. — Едва не ни преби!
В отговор Утман посочи напред.
— Стигнахме южната стена на клисурата. Още няколко метра и щяхме да полетим надолу и наистина да се пребием.
Скочи от камиона и изтича до ръба. Заслуша се за около минута и се върна на бегом при камиона.
— Кучетата още са по следата. Вече ги чувам ясно. Трябва да оставим камиона тук и да продължим пеша.
Изтича при изхвърлените от камиона мъже и срита проснатите им тела. Един като че ли беше мъртъв, главата му се люшна на счупения врат. Двама други бяха вън от играта — единият бе с разбит лакът, а другият — с два счупени крака. Четвъртият се изправи несигурно, но беше замаян и вероятно имаше сътресение.
— Никое от тези прасета не ми върши работа — озъби се Утман. Посочи мъжете от двете страни на шейха. — Вие двамата, слизайте и тръгвайте след мен!