— Не! — извика му Адам. — Те са телохранители на дядо ми. Не се отделят от него. Не можем да го оставим без защита. Трийсет души вървят пеша от крепостта насам. Можем да ги изчакаме и да продължим с тях.
— Докато пристигнат, Крос и момичето вече ще са заминали с хеликоптера. Ако не ти стиска да дойдеш с мен, можеш да си чакаш колкото си искаш.
— Внукът ми има безупречна чест и храброст. Той ще дойде с теб и ще ти покаже пътя — намеси се шейх ханът.
Адам скочи на земята, все така притиснал окървавения плат към челото си.
— Готов ли си за бой? — попита го Утман.
— По-готов, отколкото ти ще бъдеш някога — озъби му се Адам и грабна автомата от стойката зад седалката си.
— Трябва да благодариш на Аллах, че ти е дал глава от камък — присмя му се Утман и изтича към задната част на камиона. Купчината оръжия в каросерията се беше пръснала от внезапното спиране. Избра руски гранатомет и торба с два допълнителни снаряда, метна ги на гръб и се върна отпред. Погледна към седящия на високата седалка шейх хан.
— Къде ще се срещнем, господарю? — попита той стареца.
— Ще продължа с камиона покрай клисурата, докато не намерим път да я пресечем. После ще се върнем от другата страна и ще ви потърсим.
Шейхът посочи към тънещата в мрак земя на север.
— Дотогава слънцето ще е изгряло и ще можем да намерим следите ви или да чуем кучетата.
— Обещавам, че когато се срещнем отново, ще положа в краката ти главата на неверника, убил баща ми и чичовците ми — каза му Адам. — А сега се моля за твоята благословия, дядо.
— Имаш благословията ми, Адам. Върви с Аллах и пази свирепостта на джихада в сърцето си.
Адам трябваше да тича, за да настигне Утман, преди да е изчезнал в клисурата. Спуснаха се по почти отвесния склон, като се хлъзгаха и пързаляха по пясъка и дребните камъчета. Адам неотклонно изоставаше.
— Изчакай ме.
Беше задъхан. Ризата му вече бе подгизнала от пот.
— По-бързо! Хеликоптерът вече е на път да ги прибере — извика му Утман, без да спира. — Неверникът ще избегне правдивия гняв на Аллах и на дядо ти.
Краката на Адам бяха като от масло. Той се подхлъзна и се просна по корем. Надигна се и спря задъхан, кашляйки от вдигнатата прах. Тръгна отново надолу, но вече се олюляваше и залиташе. Утман стигна дъното и едва тогава спря да погледне назад.
„Изнежено свинче! Бива го само да изнасилва жени и да коли пленници“ — помисли си той, но прикри презрението си.
— Добре се справяш. Още малко остава — извика той, но Адам отново изгуби равновесие. Този път полетя напред, падна тежко върху каменистата земя и се изтъркаля последните двайсет метра до дъното на клисурата. Опита се да се изправи, но десният му глезен беше ударен и не можеше да го поддържа. Падна на колене.
— Помогни ми! — извика той.
Утман се върна и го вдигна на крака. Адам изкуцука няколко крачки и спря.
— Глезенът ми! Не мога да пренеса тежестта си на десния крак.
— Явно си го навехнал. С нищо не мога да ти помогна — каза му Утман. — Продължавай след мен с най-добрата скорост, на която си способен.
Обърна гръб на Адам и се закатери по отсрещната стена на клисурата.
— Не можеш да ме оставиш тук! — извика Адам след него, но Утман дори не го погледна.
* * *
— Чуйте кучетата. Надушили са следата и са по петите ни — извика Хектор. — Зареди!
Затворите затракаха. Шест автомата, по трийсет патрона в пълнителя. Можеха да направят почти плътна стена от куршуми. Теренът на сто метра пред тях беше чист. Всичките му хора бяха опитни стрелци. Никое от кучетата нямаше да стигне до тях. Но дори да успееха, щяха да бъдат посрещнати на нож.
— Сложи байонетите! — нареди Хектор хората му закрепиха щиковете под дулата. — Тарик! Запали сигналните ракети за хеликоптера!
Ракетите щяха да горят двайсет минути, а дотогава Ханс със сигурност щеше да пристигне и да открие позицията им. Всеки от хората му имаше по една ракета в раницата. Тарик даде заповед и те ги запалиха и ги разхвърляха около себе си. Хектор със закъснение осъзна, че трябваше да ги предупреди да ги хвърлят назад, а не напред. Сутрешният вятър духаше в лицата им и носеше към тях гъстия пушек, като почти напълно блокираше полезрението им. Преди Хектор да успее да прати някого да изрита ракетите, кучетата се появиха от пушека. Бяха само на петнайсет метра, когато ги различиха. Втурнаха се право към тях с пълна сила. Бяха твърде много, за да ги преброят. Тъмни вълчи форми през дима, жадни за кръв. Тичаха устремно, а пяната от разтворените пасти пръскаше по хълбоците им.